![Игрите на Палача [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/6/3/igrite-na-palacha-bg-download.jpg)
Игрите на Палача [bg]
- Автор: О'Рейли Виктор
- Серия: Хуго Фицдуайн #1
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Хипопо
- ISBN: 954-619-009-8
- Переводчик: Илка Дюлгерова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Игрите на Палача [bg]». Краткое содержание книги:
над замъка на Фицдуейн — 23:51 часа
Корабът се бе преместил на около петстотин метра от брега и оттам бяха открили картечен огън по главната кула. Мъроу бе пометен от съсредоточената стрелба и тялото му лежеше извън стените на замъка.
Килмара кръжеше високо горе. Бе изстрелял последните си артилерийски заряди по новото огнище на заплаха. С две ниски атаки той неутрализира двете тежки картечници и направи пробойни в обшивката на кораба под водолинията. Тъй като „Сабин“ бе за превоз на добитък и се състоеше предимно от открити палуби свързани с рампи и нямаше прегради, водата не срещаше никакво съпротивление. „Сабин“ потъваше.
Няколкото оцелели от екипажа бяха спуснали надуваема лодка и се запътиха към брега. И понеже външните оръдия на „Оптиката“ вече бяха неизползваеми, Килмара бе заповядал на пилота да се спусне ниско и бе убил с автомата си тримата оцелели, стреляйки през отвор на вратата на кабината.
Ракетната установка бе обезвредена и очевидно терористите нямаха друга, затова „Оптиката“ се върна към първоначалното си предназначение — наблюдателен и команден пост. Кръжеше над замъка и околностите високо над обсега на картечниците от земята и непрекъснато държеше в течение рейнджърите за промяната в позициите на терористите и развоя на събитията. Килмара поддържаше непрекъсната връзка с Фицдуейн, Дъблин и другият „Айландър“, който чакаше обезвреждането на последните тежки картечници, за да спусне товара си.
Като командир, полковникът бе открил, че най-трудното от дадена бойна ситуация за него е да остане настрана от главното действие, докато хората му се биеха и нерядко умираха. Едва се сдържа да не скочи долу с парашут, но успя да се овладее и се съсредоточи върху това, което на военен жаргон наричаха „З, К и Р“ — командване, контрол, комуникации и разузнаване или както самият той го бе нарекъл веднъж: „Настройване на цигулка, докато Рим, гори“.
Ако рейнджърите на земята успееха да обезвредят останалите тежки картечници, тогава щеше да пусне в действие и останалите си хора. Ако…
Килмара натисна бутона за свръзка с приземилите се рейнджъри, после го отпусна. Хората му знаеха много добре какво трябва да направят.
По ирония на съдбата, въпреки пристигането на рейнджърите и вестта, че е на път и войсково подкрепление, положението в замъка се влоши неимоверно. Терористите бяха вече вътре. Превзеха портала, окупираха външните постройки и заеха позиции по бойниците на вътрешния двор. Фицдуейн взе решение да изостави жилищното крило и да се укрепи в главната кула и тунела под нея. Не че имаше избор.
От първоначалните дванайсет бяха останали само седем — две не съвсем млади жени и двама, които почти не познаваха методите на войната. Няколко бяха ранени, сравнително леко, но всички вече бяха почти накрая на силите си. Хенсен не можеше да си служи с едната ръка. Амунициите им намаляха катастрофално.
Неохотно Фицдуейн извика десетимата ученици. Както вървяха нещата, май скоро щеше да остане само с една шепа деца и оръжие от средновековието.
Глава единадесета
в замъка на Фицдуейн — 00:04 часа
През последните няколко часа настроението на Кадар бе преминало през двете крайности. Сега, въпреки първоначалните неуспехи, той бе изпаднал почти в еуфория. Победата бе неизбежна, а колкото по-трудно се спечелеше, толкова по-сладка беше тя.
Огледа голямата зала. Колко ли поколения Фицдуейн са яли, говорили и планирали действията си тук? Дали се е проливала кръв? Какви ли компромиси и измени са били принудени да направят, за да оцелеят през вековете?
Седна в тапицирания дъбов стол начело на масивната дъбова маса. „Господи — помисли си той, — тази маса трябва да е била направена още преди Колумб да е потеглил за Америка, преди Леонардо да е нарисувал своята «Мона Лиза», дори преди Луи XIV да е построил Версай.“
— Сър? — каза Сабри Сартауи, командирът на „Икар“, единственият жив офицер на Кадар.
Кадар седеше начело на масата със затворени очи и пръстите му галеха полираното с пчелен восък дърво. Усмихваше се. Откъм главната кула се чуваше неравномерна стрелба, а от време на време и избухването на коктейл „Молотов“. Не беше най-подходящото време за мечтания, но вече нищо, което Кадар правеше, не можеше да учуди Сартауи. Явно наистина беше луд.