Игрите на Палача [bg]

в замъка на Фицдуейн — 00:13 часа

Бе настъпило кратко затишие, което Фицдуейн използва, за да даде напътствия и оръжие на учениците и да им покаже разположението на вече силно стеснените си позиции. Всички бяха изтощени и гладни. Храна се носеше, когато можеше. Знаеха, че разполагат с много малко време.

Седнал на един чувал с пясък в собствената си спалня, която сега бе главният пост на защитниците в главната кула, тъй като бойната площадка привличаше твърде много внимание, Фицдуейн пое чашата кафе, която Уна му донесе. Не знаеше какво да й каже. Само допреди дванайсет часа тя бе една щастлива жена, която обичаше съпруга си, а сега Мъроу бе мъртъв. Толкова много умряха и то заради него. Дали нямаше да е по-добре да бе оставил Палача да направи, каквото искаше? Едва ли, но когато около теб умираха близки хора, беше много трудно да кажеш кое е правилно и кое не.

Истината беше, че насилието не подбираше жертвите си. Жертвите в една война не бяха нито по-добри, нито по-лоши, от който и да е друг. Северновиетнамците, южновиетнамците, израелците, арабите, полицията, терористите — всички си приличаха по едно нещо — бяха все обикновени хора със семейства като Уна, които бяха въвлечени в нещо, излязло от контрол.

Уна раздаде кафе и сандвичи на всички и се обърна към Фицдуейн. Хапката приседна на гърлото му. Преглътна с усилие и се опита да каже нещо подходящо, но не успя.

Уна го целуна по челото:

— Виж, Хюго, всички рано или късно ще умрем, а Мъроу умря в името на справедлива кауза, за да спаси други хора. Той умря в битка и дано Бог му прости, но наистина обичаше да се бие.

Фицдуейн я прегърна. Чувстваше риданията й, сякаш виждаше пред очите си Мъроу, който му казваше нещо и разбра, че независимо какво бе намислил този път Палачът, той щеше да бъде спрян.

Уна леко се отдръпна, избърса сълзите си и каза:

— Хайде, яж и не се тревожи за Етен, тя е добре — млъкна и след няколко секунди добави: — А след това трябва да спреш Палача, веднъж завинаги.