Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Животът на днешната българка има и една друга страна, която според мен е най-важната и може би най-горчивата. Дотук ние видяхме отношението към нея като към съпруга, майка и работна ръка. Но най-важно си остава отношението като към жена. И тук вече реалностите на режима измъкнаха на бял свят най-низки, пошли, обидни във всяко отношение възгледи на мнозина мъже. В общия мизерен, духовно ограничен и граждански предопределен живот на българите, в мъката, отчаянието и безизходицата жената се превърна в едно от най-популярните и най-евтини удоволствия. Живеенето ден за ден, прилагането на принципа „грабни днес каквото можеш, че утре не знаеш какво те чака“ доведе до пълно сгромолясване на вековни нравствени принципи. У мнозина мъже сексуалната неграмотност доведе до вулгарно отношение към жената. Аз не зная друга страна в света, където жените да са главната тема на всички мъжки разговори. Познавам толкова много мъже, които все още казват вместо жена — ЖЕНСКА. Във фабриката човек можеше да чуе изречение като това: „Таман се наядохме, и мина една женска.“ Огромна простотия и изостаналост се съдържаше в това „женска“. Но дори и по-възпитани и по-културни мъже по същество имаха подобно отношение.
Притисната от обстоятелствата да се бори за своето съществуване, често пъти да няма никаква друга закрила освен себе си, българската жена живееше под постоянен натиск, биваше принуждавана да прави тежки компромиси, някои от които разстройваха напълно живота й. България е пълна със самотни разведени жени.
И ето че стигаме до заключението, че освобождаването на жената, проведено от днешния български режим, се оказа нещо съвсем друго, че на практика зависимостта от съпруга бе заменена от далеч по-издевателската зависимост от обществото.
И празнуването на осми март е може би само глухо припомняне за тежкия труд, неуважението и горчивините, с които живее българката през останалите 364 дни на годината.
НАЙ-ГОЛЯМАТА ТРАГЕДИЯ
Един от работниците във фабриката, Драго, симпатичен млад човек и много добър монтьор, чука стеснително на вратата ми. Поканвам го да влезе и да седне. Отношенията ни винаги са били приятелски. Той е от малцината, които моят помощник, вечно мнителният Георги, нарича „чисти и честни българи“. Драго остава прав и като че се колебае как да започне. Разбирам, че става дума за нещо важно.
— Може ли… — казва той някак несигурно — да си отида утре по-рано… още на обяд…
Той не ме оставя да го питам за причината и добавя:
— Трябва да прибера Тинка от болницата.
— Че кога е постъпила в болница? — недоумявам аз и си спомням, че бях видял жена му само преди два дни.
— Тя не е в болница, но ще постъпи утре сутринта… — той се забърква. — Ще й правят там нещо… и трябва да отида да я прибера…
— Добре — казвам. — Иди…!
Той кимва, но не си отива. Явно за него нашият разговор не е свършил, а може би не е и започнал. Колебанието е изписано на лицето му. Струва ми се, че се пита дали изобщо си заслужава да се говори за това, което явно го измъчва. Объркан, той свива устни, за да спре напиращо горчиво чувство.
— Какво има, Драго? — питам го. — Сериозно ли е?
— За някои може да е играчка работа, но за мене е много сериозно… — отвръща той и неочаквано се отпуска на стола.
— Виждаш ли… — започва, Драго. — Тинка е в третия месец… и ре шихме да го махнем…
— Не искате ли да имате деца? — спомням си, че те са женени от около три години.
— Искаме! — отвръща веднага Драго. — Но не сега! Има време…
— Вярно — казвам. — Ти си на двайсет и осем, тя е на двайсет и три… време имате, но защо не сега?
— Слушай — той се вълнува. — Не ме разбирай погрешно… искам да имам дете… и Тинка иска, но нямаме възможност…!
— Как да нямате възможност! — възразявам. — Двамата печелите, тя ще ползува всички права по майчинство…
— А после? — пресича ме той. — Нали някой трябва да го гледа това дете! Ние нямаме старци у дома! Нямаме никого! А Тинка не може да остави работата, защото с една заплата закъде сме?… Или роди го, пък го хвърли в детския дом!…