Дневната война

Други от бижутата им също грееха. Кесията с хора на кръста на Аманвах пулсираше равномерно и дори Шаманвах носеше няколко парчета демонска кост сред пръстените и гривните си, макар той само да можеше да гадае каква работа ѝ вършат.

— Не ми вярвате — рече Арлен.

— Има ли причина да не е така? — попита Аманвах.

Арлен се съсредоточи и прокара няколко магически нишки през момичетата, за да ги познае.

— Не, но аз вярвам на теб, Аманвах ва Ахман. — Кимна към Сиквах. — Както и на сестра ти по брак. Виждам, че нито една от вас не се е съюзила с Ний и че намеренията ви към приятеля ми са почтени.

— Така ли? — намеси се Роджър.

— Не се вълнувай прекомерно — каза му Арлен. — Може да следват буквата на заповедите ти, но няма да се поколебаят да не се вслушат в духа им, ако смятат, че така е било по-добре за теб.

Аманвах не изглеждаше изненадана от подобна оценка.

— Нашият почитаем съпруг понякога има нужда от… напътствия.

Арлен се позасмя.

— Честна дума.

— Ей! — възкликна Роджър.

Арлен остана усмихнат.

— Не мисля, че съм Избавителя, Аманвах. Не мисля, че и татко ти е Избавителя. Не вярвам, че Избавителя съществува освен като символ, към който да се стремим.

— Значи, не еретик, а неверник? — попита Аманвах. — Нима това е по-добре?

Арлен се поклони.

— Ти ще прецениш, принцесо.

Аманвах поприсви очи над булото си.

— Друг път ще преценявам. Благодарим ви, че ни оказвате честта да споделим празненствата ви.

Тогава напред пристъпи Шаманвах. Държеше същата дъска за писане, която Арлен беше виждал в ръцете ѝ стотици пъти, и в ума му се върнаха приятните спомени за шатрите на Абан на Великия базар.

В аурата ѝ също се виждаха образи, свързани към нея с колонки от тефтера ѝ, в черно и червено — изплатени дългове, дължими суми. Аманвах я беше изпратила при Арлен като помирителен дар, а Шаманвах се радваше да угоди и на двамата. Щеше да направи всичко възможно тази нощ да бъде съвършена, независимо кого трябваше да подкупи или да навика за целта, но и това щеше да запише сред услугите, за които ѝ се полага заплащане.

Арлен се усмихна.

— Толкова много приличаш на съпруга си, че ме заболява сърцето за приятеля ми Абан.

Шаманвах се поклони.

— Синът на Джеф е твърде любезен.

С нищо не даде знак, но по аурата ѝ личеше, че се е поласкала искрено.

И думите му бяха искрени. На Арлен му липсваше Абан, но пък той бе доказал многократно, че макар от време на време да можеше да му се има доверие, никога не можеше да му се вярва наистина. Когато трябваше, лъжеше, но най-често просто криеше истината. Обикновено важна истина.

Арлен беше премислил събитията от последното си посещение в Красия десет хиляди пъти и всеки път у него оставаше усещане за нещо съмнително. Абан все пак беше намерил картата, която отведе Арлен до руините на Анокх Слънце и гробницата на Каджи, където откри копието. Първо бе разкрил оръжието пред Абан, за да потвърди, че е истинско. По-късно същата нощ Джардир, някога най-добрият приятел на Абан, беше опитал да го убие, за да му го отнеме.