Бунт [bg]

Из шилтрона проехтя гласът на Уилям Уолъс, който изрева на хората си да продължат да се държат.

— Докарах ви на арената — беше се провикнал той сутринта, докато оформяха кръга, — сега да видим дали можете да танцувате!

И те танцуваха. След месеци потисничество под английското иго, когато трябваше да се кланят на чиновници и да се плашат от войници, след месеци извън закона и живот в пущинаците, това беше техният шанс да извоюват свободата си. Уолъс ги беше повел към победата на поляните извън Стърлинг въпреки смазващото превъзходство на противника. Сега новият пазител на Шотландия изглеждаше решен отново да победи.

Въодушевен от окуражителните думи на Уолъс, Дънкан захвърли счупеното копие и измъкна едно здраво от разкаляната земя. Английските рогове продължаваха да свирят, но, вместо да се прегрупират за нова атака, рицарите препуснаха обратно към основното ядро на армията, където се издигаше знамето на крал Едуард.

— Победихме ги — изръмжа Кералд. — Не могат да продължат да нападат. Изгубиха прекалено много рицари.

Дънкан не каза нищо и продължи да наблюдава заедно с другите как иззад рицарите на полето се появи дълга редица мъже. Присви очи и видя извитите оръжия в ръцете им.

— Стрелци — рече тихо някой.

Усмивката на Кералд изчезна.

Дънкан беше чувал какво се говори за уелските стрелци и техните смъртоносни дълги лъкове. Сви се инстинктивно и притисна ръце по-плътно до тялото си. Той нямаше щит, никой от тях нямаше — и двете им ръце трябваше да са свободни за копията, — а освен това самите пръстени бяха щитове, които предпазваха хората вътре в тях. Като повечето мъже в шилтроните Дънкан нямаше с какво да се предпазва, с изключение на чифт подбедреници, които не му бяха по мярка, взети от трупа на един английски войник след битката при Стърлинг. Сега му се искаше да беше взел и една ризница.