Бунт [bg]

От юг покрай източното крайбрежие на Англия отплаваха кораби, натоварени с продоволствие за войската, размахвайки гребла в настъпилото пълно безветрие. Далеч над Северно море се бяха струпали дъждовни облаци, пулсиращи от светкавици. Моряците гледаха с тревога тъмнеещото пред тях небе и продължаваха да гребат в задуха на деня.

Измъчени от глад и умора, навели глави, но решителни, те се влачеха през полето, усещайки при всяка стъпка пулсираща болка в краката. Съмваше се и с настъпването на зората небето на изток бледнееше в деня на празника на света Мария Магдалена. Мъжете от английската войска вече чувстваха из въздуха как става все по-топло. Очертаваше се още един душен ден.

Хъмфри де Бун яздеше сред свитата на баща си, графа на Херефорд и Есекс, лорд-констейбъла на Англия9. На бледата светлина той различи лицата на рицарите на баща му, а зад тях и тези на другарите си: младия Томас, граф на Ланкастър след смъртта на брата на краля; Еймър де Валънс, който също беше загубил баща си във френската война, но нямаше да наследи графството на Пембрук, докато беше жива майка му; Робърт Клифорд; Хенри Пърси; Ралф де Монтърмър; Гай де Бочам. Всички бяха брадясали и със силно зачервени от слънцето лица, но въпреки очевидното изтощение тази сутрин те изразяваха мрачна решителност, каквато Хъмфри не беше виждал от седмици. Това го обнадежди. Тъкмо тогава бледото небе се озари от утринната светлина, която разкри унил пейзаж. Димът продължаваше да се стеле над почернелите нивя, в които реколтата беше напълно изгорена.

През целия път от Роксбърг, през Лодърдейл до Единбург английската армия беше преминала през изпепелена и безмълвна земя. Армията се мъкнеше покрай пустеещи села, в които килерите бяха празни, а кладенците отровени от хвърлени в тях разложени овчи трупове. Сред потискащата жега и опустошението нетърпението на войниците да влязат в бой се беше изпарило. Изпратиха пехотинци в селата, за да търсят обитателите, но не намериха никого. Там нямаше следа и от Уолъс и войската му. През цялото време на запад се тъмнееше плашещата необятност на Селкъркската гора, чиито дебри загатваха за опасност от засада или нападение, докато на изток намръщеното небе обещаваше гръмотевична буря.

В една късна вечер тя дойде откъм морето, превръщайки със светкавиците си нощта в ден. От небесата се изля пороен дъжд, който измокри до кости всички и превърна нивите в блата. На следващата сутрин, докато гръмотевиците продължаваха да ехтят около тях, армията потегли. Броните се бяха покрили с нова ръжда, а прогизналите покривала на конете тромаво се поклащаха на гърбовете им.

По кожата и дрехите вонящата кал засъхна и образува кора, хората и конете бяха измъчвани от мухи, които бръмчаха около устата и се опитваха да се завират в очите. Разбира се, тези неща бяха доста мъчителни, но едва когато англичаните стигнаха покрайнините на Единбург, разбраха каква е най-лошата последица от бурята. Корабите с продоволствието, които трябваше да ги посрещнат в пристанището на Лийт, не се виждаха никъде.