Средното царство

Павел докосна Чен по ръката и прошепна:

— Не откъсвай очи от земята и продължавай да вървиш. Не спирай, освен ако специално не ти наредят.

Чен направи точно така. Но въпреки това двама от мъжете се отделиха от групата и им преградиха пътя. Бяха едри и груби на вид; и двамата бяха ХАН.

— Кой е този, Павел? — попита единият.

Младежът продължаваше да си държи главата наведена.

— Това е Тон Чу, ШИ Тен. Водя го да се регистрира.

Тен се засмя хапливо и погледна другаря си.

— Май малко си пообъркал пътя, Павел. Регистрацията е там, отзад, тъкмо откъдето идвате. Да не би да са я преместили, откакто ходих там за последно?

Онези около електрокара се разсмяха.

Чен погледна младежа и забеляза, че той преглътна нервно. Но още не беше свършил:

— Простете, ШИ Тен. В нормалния случай би било така. Но Тон Чу е заместник. Той е бил изтеглен, за да попълни мястото, останало свободно след злощастната смърт на полевия надзирател Сун. Наредиха ми да го заведа направо при действащия надзирател Мин. Мин ще попълни специалните документи за регистрация.

Тен замълча, после отстъпи встрани.

— Хайде тогава, движение. След час и двамата да сте на полето, разбрахте ли ме?

Павел наведе глава и забърза напред. Чен го последва, забил поглед в земята.

— Кои бяха тези? — попита Чен, когато вече не можеха да ги чуят.

— Тен Фу и Чан Ян. Те са хора на надзирателя. Той е отвратително създание. Мисли се за кой знае какво. За наш късмет много малко разбира нещата тук. Но това важи за по-голямата част от тях. Няма и един от тези стражи, които да има малко мозък. Ако се владееш, можеш да ги убедиш в каквото си искаш.

Чен кимна.

— Обаче те беше страх. Рискува заради мене. Много съм ти благодарен за това, Павел.

Павел си пое дълбоко дъх.

— Не толкова заради тебе, Тон Чу, а заради всички нас. Казват, че духовете на мъртвите нямат сенки, но смъртта на полевия надзирател Сун и жена му потопиха това място в мрак, който никой не би могъл да разсее.

Чен го погледна замислено.

— Разбирам.

— Някой път ще ти разкажа — погледна го младежът.

Продължиха да вървят. Пред тях, някъде на около десетина ЛИ в далечината, една сграда нарушаваше правата линия на хоризонта — голяма пагода на три етажа.

— Това какво е? — попита след малко Чен.

Павел дори не си направи труда да погледне.

— А, онова там ли? Къщата на надзирателя.

Докато гледаше, от полетата край къщата се надигна бледо петънце и започна да идва към тях. Хеликоптер на охраната. След секунди се разнесе и звукът на моторите му — отначало приглушен, но с всеки миг ставаше все по-силен и по-силен. Минути по-късно той мина над главите им; сянката му се носеше през нивите.

Чен погледна към къщата на надзирателя и кимна на себе си. Е, ШИ БЕРГСОН — помисли си той. — ЩЕ РАЗУЗНАЯ КАКВОТО МОГА ЗА ТОВА МЯСТО. ПОСЛЕ ЩЕ ТИ ДОЙДА НА ГОСТИ. И ЩЕ РАЗБЕРА ДАЛИ СИ ОНЗИ, ЗА КОГОТО ТЕ МИСЛИМ.