Средното царство

Той се разсмя.

— Разбрал ли?! Та той беше побеснял!

— Само защото е бил длъжен.

Той отмести ръката си и се облегна назад на стола.

— Какво има, Джелка? Какво си чула?

Беше неин ред да се засмее.

— Ти спеше, когато пристигна. Не исках да те безпокоя. Знам колко лошо спиш нощем — тя го гледаше със странно зрял поглед; в момента приличаше повече на майка, отколкото на дъщеря.

Той протегна ръце и я прегърна здраво.

— Кой, Джелка? Кой е пристигнал?

Тя протегна ръка, свали ръцете му от раменете си, задържа ги в своите и ги обърна с дланите нагоре. Силни, изящни ръце.

— Е? — подсказа й той през смях, обзет от нетърпение. — Кажи кой!

— Генерал Ноченци.

— А… — той тежко се отпусна назад.

— В къщата е. Да го доведа ли?

Той я погледна разсеяно, после кимна.

— Да. Ще е хубаво пак да се видим с Виторио.

Гледаше я как тръгва, след това обърна взор към морето.

Ноченци. Това можеше да означава само едно. Бяха дошли за главата му.

Приятелите му го държаха в течение. Бяха му казали за разрастващите се настоявания за „правосъдие“ по повод случая Леман. По-късно бяха плъзнали и слухове, че Камарата смята да го обвини в убийство. Е, значи Тангът се бе поддал на този натиск. И той, Толонен, щеше да отговаря за онова, което беше извършил.

Потръпна — помисли си за Джелка, след това се обърна и видя, че Ноченци вече беше тук, застанал на пясъка край ъгъла на къщата, тикнал фуражка под мишница.

— Кнут…

Двамата се прегърнаха топло, после са отделиха един от друг и няколко секунди само се гледаха. След това Толонен сведе поглед.

— Знам защо си дошъл.

Ноченци се разсмя със странен смях.

— Четете заповедите ми, така ли, генерале?

Толонен отново срещна погледа му; след това поклати глава.

— Просто ШИ Толонен. Сега ти си генерал.

Виторио Ноченци се взря в него за миг, после се усмихна.

— Да седнем, а? Джелка каза, че ще донесе пресен ЧА.

Седнаха — не с лице един към друг, а и двамата обърнати към морето.

Виторио Ноченци забеляза книгата, захлупена върху масата.

— Какво четеш, Кнут?

Толонен му подаде старата, подвързана с кожа книга и забеляза, че се усмихва. Това беше „ЧАН ШУ“ — „Изкуството на войната“ — от Сун Цу, от III в. пр.н.е., в превода на Клавел.

— Казват, че воините на Чин били луди. Влизали в битка без оръжие.

Толонен се разсмя.

— Да, Виторио, но са били цял милион. Нито пък някога са вкусвали поражението.

Последва миг на напрегнато мълчание, след това Толонен се обърна с лице към стария си приятел.

— Кажи ми направо, Виторио. Така ли е, както се страхувам? Ще плащам за стореното, така ли?

Ноченци го погледна.

— Леман заслужаваше онова, което ти стори с него. Мнозина вярват в това.

— Да — настоя Толонен. — Но ще плащам ли?

Наследникът му се втренчи в човека, на когото бе служил почти четвърт век, и се усмихна.

— Каза, че знаеш защо съм дошъл, Кнут. Само че не си познал. Не съм дошъл за главата ти. Дойдох, защото Тангът те вика.