Печатът
- Автор: Сорти Франческо, Мональди Рита
- Серия: Ато Мелани #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Хаджитанев-младши
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Печатът». Краткое содержание книги:
Септември 1683 година. Турците са пред вратите на Виена. Съдбата на християнска Европа зависи от изхода на обсадата. Над Рим, сърцето на християнския свят, града, приютил Светия престол, е надвиснала заплаха от чума.
Един от гостите на странноприемницата „При оръженосеца“ умира при неизяснени обстоятелства. Обявена е карантина, вратите на странноприемницата са заковани от градските стражи, и постоянните й обитатели — хора от всякакви възрасти, с най-различен произход и професии, се превръщат в затворници. Един от посетителите, абат Мелани — таен агент на крал Луи XIV, се заема да изясни множеството загадки, в които са замесени по някакъв начин обитателите на странноприемницата. От какво е починал възрастният французин — от чума или от отрова? И кой е той всъщност? Какви сенки от миналото укриват останалите обитатели?
Абат Мелани тръгва по следите на една страшна тайна — през катакомбите на Рим, забранени астрологически печатници и кабинети на алхимици. Младият прислужник в странноприемницата става помощник на абата в неговите издирвания — така пред очите на наивното момче се разкрива драматичната тайна история на седемнайсети век, коварствата и интригите в кралските дворове на Европа. Пороците, омразата и амбицията на политиците се преплитат в пъстра картина на епохата — с търсенията на възвишени духове, с красотата на бароковата музика, с изяществото на литературата и поезията, въплътила надеждите и страховете на хората от онова преломно столетие.
— И аз си бях помислил същото, синьор Ато: тази мелодия трябва да има загадъчни сили…
— Именно. Като че ли в нея Кирхер наистина е скрил някаква лечебна тайна, но тя е едно цяло с музиката, така че може да излъчва своето могъщо и благотворно въздействие единствено при слушането на рондото. Разбра ли добре сега?
Кимнах, но съвсем не убедено.
— Но не можем ли да узнаем повече? — реших се да попитам. — Можем да се опитаме да дешифрираме рондото: вие разбирате от музика, аз ще намеря начин да измъкна от Девизе интаволатурите му и след това можем да опитваме. Може би ще успеем дори да научим нещо от самия Девизе…
Абатът ме спря с един жест.
— Не мисли, че той знае повече от нас — отвърна с бащинска усмивка. — И после, какво ни интересува вече това? Силата на музиката — ето я истинската тайна. През тези дни и нощи постоянно разсъждавахме логично — искахме да узнаем всичко и на всяка цена. Твърде самоуверено искахме да затворим кръга. И най-вече аз:
както казва поетът.
— Това думи на сеньор Луиджи, вашия учител ли са?
— Тези не, дело са на един мой съотечественик, божествен поет отпреди няколко века, който днес за жалост не е вече на мода. Онова, което искам да ти кажа, е, че много си блъскахме главите, но не използвахме сърцето.
— Тогава значи погрешно сме разбрали всичко, синьор Ато?
— Не. Това, което разкрихме, усетихме или извлякохме по някакъв начин, е съвсем точно. Но е непълно.
— Сиреч?
— Със сигурност в това рондо е шифрирана някаква, не знам каква, формула на Кирхер срещу чумата. Но това не е всичко, което Кирхер е искал да ни каже. Secretum vitae, тайната на живота, е нещо повече. Тя е онова, което не може да бъде изказано — не ще го намериш нито в думите, нито в числата — а в музиката. Ето посланието на Кирхер.
Ато, все още отпуснат на леглото, бе облегнал глава на стената и гледаше замечтано някъде над главата ми.
Бях разочарован: обяснението на абата не задоволяваше любопитството ми.
— Но няма ли начин да се дешифрира мелодията на „Baricades misterieuses“ Така ще можем най-накрая да прочетем тайната рецепта, която спасява от чумата — настоях аз.
— Забрави го. Можем да прекараме векове над тези листове, без да успеем да извадим и една сричка от тях. Не ни остава друго, освен онова, което видяхме и чухме днес: това рондо, само слушането му, спасява от чумата. Нека то ни бъде достатъчно. По какъв начин успява — това не ни е дадено да разберем: „На полетялата фантазия тук силата не стигна“ — изрецитира абатът, цитирайки още веднъж поета, своя земляк, и завърши — Този побъркан Атанасиус Кирхер все пак беше велик човек на науката и вярата, и със своето рондо ни даде урок по смирение. Никога не забравяй това, момчето ми.
Отпуснат на малкото си легло очаквах съня, подмятан във вихрушката на разкритията и изненадите. Бях плячка на безкрайни размишления и душевни терзания. Чак на края на разговора с Ато бях разбрал двойнствената и неразгадаема магия на това рондо: не случайно Les Baricades misterieuses носеше такова име. Нямаше никакъв смисъл да се дешифрира. Абат Мелани също, подобно на Кирхер, ми беше дал урок по благородство: чувството за смирение у един човек, комуто със сигурност не липсваха гордост и мнителност. Замислен, надълго разсъждавах върху загадката на Les Baricades, докато напразно се опитвах да затананикам докосващата сърцето мелодия.
Освен това ме бе развълнувал бащинският тон, с който Ато ме бе назовал „момчето ми“. От тази мисъл се разнежих дотолкова, че чак на прага на съня се досетих: абатът, независимо от своите хубави слова и от успокоението, които ми бе дал, все още не ми беше обяснил как така предния ден бе произнесъл насън думите „baricades misterieuses“
Не знам колко часа прекарах в сън в стаичката си. Когато се събудих, в странноприемницата „При оръженосеца“ цареше пълна тишина. Странноприемницата, след утихването на тържеството, изглежда също бе изпаднала в летаргия: наострих уши, но не чух нито Девизе да свири, нито Бреноци да се лута, тормозейки останалите наематели. А и Кристофано не беше дошъл да ме потърси.
Още беше рано да се приготвя вечерята, но така или иначе реших да сляза в кухнята: исках да отбележа по достойнство хубавата новина за оздравяването на Бедфорд и завръщането на надеждата за свобода така, както бях сторил на обед, та даже и повече. Щях да сготвя вкусни малки дроздове с подправки. По стълбите срещнах Кристофано, когото попитах за новости относно англичанина.