Печатът
- Автор: Сорти Франческо, Мональди Рита
- Серия: Ато Мелани #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Хаджитанев-младши
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Печатът». Краткое содержание книги:
Септември 1683 година. Турците са пред вратите на Виена. Съдбата на християнска Европа зависи от изхода на обсадата. Над Рим, сърцето на християнския свят, града, приютил Светия престол, е надвиснала заплаха от чума.
Един от гостите на странноприемницата „При оръженосеца“ умира при неизяснени обстоятелства. Обявена е карантина, вратите на странноприемницата са заковани от градските стражи, и постоянните й обитатели — хора от всякакви възрасти, с най-различен произход и професии, се превръщат в затворници. Един от посетителите, абат Мелани — таен агент на крал Луи XIV, се заема да изясни множеството загадки, в които са замесени по някакъв начин обитателите на странноприемницата. От какво е починал възрастният французин — от чума или от отрова? И кой е той всъщност? Какви сенки от миналото укриват останалите обитатели?
Абат Мелани тръгва по следите на една страшна тайна — през катакомбите на Рим, забранени астрологически печатници и кабинети на алхимици. Младият прислужник в странноприемницата става помощник на абата в неговите издирвания — така пред очите на наивното момче се разкрива драматичната тайна история на седемнайсети век, коварствата и интригите в кралските дворове на Европа. Пороците, омразата и амбицията на политиците се преплитат в пъстра картина на епохата — с търсенията на възвишени духове, с красотата на бароковата музика, с изяществото на литературата и поезията, въплътила надеждите и страховете на хората от онова преломно столетие.
— Вярно е! — сетих се аз. — В началото на карантината всички заедно обсъждахме теориите за чумата и Дулчибени обясни теорията на Кирхер до най-незначителните детайли. Познаваше я толкова добре, сякаш никога не беше мислил за друго, той сякаш беше…
— …обсебен от това, точно така. Идеята да зарази папата трябва да му е дошла преди доста време. Вероятно докато е разговарял за тайните на чумата с Фуке през трите години, който Главният интендант е прекарал в Неапол.
— Но тогава Фуке трябва да е имал огромно доверие в Дулчибени.
— Разбира се. Нали намерихме писмото на Кирхер в неговите гащи. Ако не беше така, защо Дулчибени щеше да помага толкова милосърдно на един полусляп старец? — отбеляза саркастично абатът.
— Но как Дулчибени се е снабдил с animalcula, които пренасят чумата? — попитах.
— Огнища има постоянно, днес там, утре тук, макар че не винаги се развихрят в истински епидемии. Спомням си например, че бях чул в началото на тази година за едно чумно огнище на границите на империята, към Болцано. Сигурно оттам Дулчибени се е снабдил с кръвта на заразените плъхове, с която е започнал своите експерименти. После, когато сметнал, че моментът е настъпил, е пристигнал „При оръженосеца“, близо до къщата на Тиракорда и е продължил да заразява плъхове в подземията, така че винаги да разполага със свежа заразена кръв.
— Тъй да се каже, държал е чумата жива, прехвърляйки я от плъх на плъх.
— Именно. Но може би в един определен момент плановете му някак са се объркали. В подземията имаше какво ли не: заразени плъхове, ампули с кръв, гости на странноприемницата, които идваха и си отиваха… Прекалено много движение. В края на краищата някое невидимо червейче, някой animalculum е стигнал до Бедфорд и нашият млад англичанин е пипнал болестта. По-добре така: можеше да се случи на мен или на теб.
— А болестта на Пелегрино, а смъртта на Фуке?
— Тук чумата няма нищо общо. Неразположението на твоя господар се оказа просто травма от падане, или нещо подобно. А пък Фуке, според Кристофано (и според мен) е бил отровен. И не бих се учудил, ако го е убил именно Дулчибени.
— О, небеса, също и убийството на Фуке?! — смаях се. — Но Дулчибени не ми изглеждаше толкова зъл, толкова… Така де, страдал е много за дъщеря си бедният човек, има даже прекалено скромни привички и накрая е успял да спечели доверието на стария Фуке, като му е помагал, защитавал го е…
— Дулчибени иска да убие папата — сряза ме набързо Ато, — ти го разбра първи. Защо тогава да не може да отрови и своя приятел?
— Да, но…
— Всеки рано или късно допуска грешката да се довери на неправилния човек — пресече ме с кисела физиономия Ато. — Освен това знаеш, че Главният интендант винаги се е доверявал прекомерно на своите приятели — добави и леко потръпна при собствените си думи. — Но ако толкова ти харесват съмненията — притисна ме той, — тогава аз имам едно, доста по-сериозно. По време на кръвопускането нощес папата ще бъде заразен от пиявиците на Тиракорда и ще умре от чума. И защо? Само защото фамилия Одескалки не е помогнала на Дулчибени да намери дъщеря си?
— Е, и?
— Обвинението не ти ли се струва малко недостатъчно, за да бъде осъден на смърт един папа?
— Ами, всъщност…
— Малко е, прекалено е малко — потвърди Ато — и аз предусещам, че Дулчибени има още някаква причина, за да опита подобно дръзко начинание. Но в момента нищо друго не ми идва наум.
Докато ние двамата размишлявахме така, Угонио и Чаконио също обсъждаха разпалено нещо помежду си. Накрая Угонио се изправи, сякаш нямаше търпение да тръгне на поход.
— Като говорим за смъртоносни рискове, как успя да се спасиш от корабокрушението в Клоака Максима? — попитах корписантаря.
— Свещенодеянието на спасяванието, туй го направи Баронио.
— Баронио? И кой е той?
Угонио ни погледна многозначително, сякаш се канеше да направи тържествено съобщение:
— В независимост от гдето и да е, спешностно е най-веднага възможно да се стори едно посвещение за личностно заопознаване — каза той, докато неговият другар с поредица от дърпания ни подканваше да станем и да го следваме.
Така, водени от корписантарите, се отправихме още веднъж към прохода С.
След няколко минути Угонио и Чаконио внезапно спряха. Бяхме попаднали в първия участък на галерията и ми се стори, че чувам едно леко шумолене да се доближава все повече и повече. Стори ми се също, че долавям силна, неприятна, чудовищна воня.