Опасно богатство
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Яна Грозева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Опасно богатство». Краткое содержание книги:
Вратата на спалнята на покойния й съпруг бе отворена; сега гласовете идваха от там. Огъста влезе вътре и забеляза млад мъж — очевидно служител в някаква кантора, както и двойка по-възрастни, добре облечени хора от собствената й класа. Никога не бе виждала когото и да било от тях преди.
— Кои, за бога, сте вие? — попита ги.
— Аз съм Стодарт, от агенцията, милейди — обясни почтително по-младият мъж. — Господин и госпожа Де Грааф проявяват голям интерес към красивата ви къща…
— Махайте се! — нареди тя.
Служителят извиси глас и почти изпищя:
— Получихме инструкции да обявим къщата за продан…
— Махайте се на секундата! Моята къща не се продава!
— Но аз лично разговарях с…
Господин Де Грааф докосна ръката на Стодарт и го накара да замълчи.
— Господин Стодарт, очевидно е станала някаква неприятна грешка — меко каза той, след което се обърна към съпругата си: — Ще тръгваме ли, скъпа моя?
И после двамата се оттеглиха с тихо достойнство, което накара Огъста да кипи вътрешно от гняв. Стодарт ситнеше след тях и сипеше извинения.
Хю бе виновен! На Огъста не й бе нужно да провежда разследване, за да се увери в това. Къщата бе собственост на синдиката, който бе спасил банката — така бе казал Хю — а синдикатът, естествено, искаше да я продаде. Освен това Хю бе наредил на Огъста да се изнесе, но тя отказа. В отговор той бе изпратил перспективни купувачи да разгледат дома й — независимо от волята й.
Отпусна се на стола на Джоузеф. След малко дойде прислужникът й и донесе топлото мляко, а тя заповяда:
— Повече няма да пускаш вътре подобни хора, Хастед — къщата не се продава!
— Разбирам, милейди. — Той остави чашата, но все още не си тръгваше.
— Има ли нещо друго? — попита Огъста.
— Милейди, днес месарят лично дойде да попита за сметката си.
— Кажи му, че ще му бъде платено, когато на лейди Уайтхейвън й е удобно, а не когато на него му изнася.
— Много добре, милейди. Освен това днес напуснаха и двамата лакеи.
— Имаш предвид, че са ти дали предизвестие?
— Не, просто си тръгнаха.
— Какви отвратителни хора!
— Милейди, останалите от персонала питат кога ще си получат заплатите.
— Нещо друго?
Той я изгледа объркано.
— Но какво да им кажа?
— Кажи им, че не съм отговорила на въпроса ти.
— Разбирам. — Той се поколеба за миг, след което добави: — Моля да вземете под внимание, че напускам в края на седмицата.
— Защо?!
— Всички други от семейство Пиластър са освободили прислугата си. Господин Хю ни каза, че ще ни се плати до миналия петък, но не и по-нататък, независимо колко дълго останем.
— Махни се от погледа ми, предател такъв!
— Много добре, милейди.
Огъста си каза, че с удоволствие ще види гърба на Хастед. Чудесно бе, че се е отървала от всички тези плъхове, които толкова бързаха да напуснат потъващия кораб.
Отпиваше от млякото си, но болката в стомаха й не отслабваше.
Огледа внимателно стаята. Джоузеф така и не й позволи да смени обзавеждането в нея, затова мебелите все още бяха в стила, който бе избрала през 1873 г. — с имитиращи кожа тапети и тежки брокатени завеси, а до стената бе подпряно шкафчето от лакирано дърво, зад чиито стъклени вратички бяха наредени декоративните кутийки за енфие на Джоузеф. Стаята изглеждаше мъртва — също като него. На Огъста й се прииска да бе в състояние да го върне. Нищо от случилото се нямаше да стане, ако той бе още жив. За миг пред очите й изникна образът му — той бе застанал пред еркерния прозорец, държеше в ръка една от любимите си кутийки и я обръщаше насам-натам, за да види как светлината се пречупва от скъпоценните камъни. Изпита странно, непознато чувство — сякаш нещо я задушаваше. Поклати глава, за да прогони видението.
Съвсем скоро господин Де Грааф или някой като него щеше да се нанесе в тази стая. Без съмнение той щеше да свали тапетите и пердетата и да сложи нови мебели, може би в модерния сега „занаятчийски“ стил, с дъбови плоскости по стените и груби и твърди столове.