Опасно богатство
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Яна Грозева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Опасно богатство». Краткое содержание книги:
Хю и Нора бяха наели малка къща с градина в Чингфорд — селце на около петнайсет километра от Лондон. Всички Пиластър бяха освободили слугите си, но едно мускулесто четиринайсетгодишно момиче от близкия чифлик идваше да търка подовете и да мие прозорците. Нора, която не бе вършила никаква домакинска работа в продължение на дванайсет години, го понасяше много тежко. Препасала покрита с петна престилка, тя тътреше крака и неохотно метеше пода; приготвяше вечеря, която не ставаше за ядене и не спираше да се оплаква. На момчетата тук им харесваше повече, отколкото в Лондон, защото можеха да си играят в горичката. Всеки ден Хю пътуваше до Сити с влака. Той продължаваше да ходи в банката, където се занимаваше с ликвидирането на активите на „Пиластър“ в полза на синдиката.
Всеки от партньорите получаваше малка месечна издръжка от банката. На теория всъщност не им се полагаше нищо. Членовете на синдиката обаче бяха банкери, също като тях. Дълбоко в сърцата си те се страхуваха, че при нещастно стечение на обстоятелствата може да им се случи същото. Освен това с помощта на партньорите продажбата на имуществото вървеше по-гладко — струваше си да спечелят благоразположението им срещу едно минимално заплащане.
Хю с напрежение следеше развитието на ситуацията в Кордоба. Изходът от гражданската война щеше да определи колко пари губи синдикатът. Хю силно желаеше обединението да излезе на печалба. Искаше му се един ден да е в състояние да каже, че никой не е изгубил пари, докато е спасявал банка „Пиластър“. Тази възможност обаче изглеждаше нищожна.
Първоначално кликата на Миранда сякаш имаше надмощие. Атаките им бяха добре планирани и провеждани с кървава ефективност. Президентът Гарсия бе принуден да избяга от столицата и да се укрие в укрепения град Кампанарио в южния регион, откъдето бе родом. Хю започна да унива. Ако спечелеше семейство Миранда, то щеше да управлява Кордоба като свое частно кралство и никога нямаше да плати лихвите, натрупани по заем за предишния режим — а кордовските облигации все така нямаше да струват нищо.
После обаче се случи нещо неочаквано. Семейството на Тонио Силва, което от няколко години предвождаше неголямата и доста слаба либерална опозиция, се включи в битката на страната на президента в замяна на обещанието, когато президентът си върне контрола над страната, да бъдат проведени свободни избори и поземлена реформа. Надеждите на Хю отново възкръснаха.
Подсилената армия на президента спечели сериозна подкрепа сред народа, изправи се срещу узурпаторите и успя да ги спре. В момента силите бяха равностойни. Същото важеше за финансовите ресурси: семейство Миранда бе изразходвало военния си бюджет за свирепата първоначална атака по всички фронтове. В северния район имаше нитратни мини, а в южния — сребърни. Нито една от страните обаче не можеше да организира износа на продукцията им, да го финансира и застрахова. „Пиластър“ бе затворила врати, а никоя от останалите банки не би приела клиент, който може да изчезне още утре.
И двете страни молеха правителството на Великобритания да признае легитимността им с надеждата, че по този начин ще могат да получат кредит от някоя банка. Мики Миранда, който все още бе официалният посланик на Кордоба в Лондон, непрестанно лобираше пред служители във Външното министерство, членове на парламента, министри и заместниците им, с цел да приемат Папа Миранда за президент. До момента обаче министър-председателят, лорд Солсбъри, отказваше да отдаде предпочитание на някого.
А след това Тонио Силва пристигна в Лондон.
Появи се в дома на Хю в предградията навръх Коледа. Хю бе в кухнята, даваше на момчетата горещо мляко и препечени филийки с масло за закуска. Нора все още се обличаше: смяташе да ходи в Лондон, за да пазарува за празника, макар почти да нямаше пари за харчене. Хю се бе съгласил да си остане вкъщи и да се грижи за момчетата, тъй като днес в банката нямаше спешни задачи за него.
Той сам отвори вратата на гостенина си — нещо, което му напомни миналото, когато живееше с майка си във Фолкстън. Тонио си бе пуснал брада и мустаци, сигурно за да скрие белезите от побоя, който му бяха нанесли главорезите на Мики преди единайсет години. Хю обаче веднага го разпозна по косата с цвят на морков и безразсъдната усмивка. Навън валеше сняг и шапката и раменете на Тонио бяха побелели.