Лунните градини

Крокъс простена.

— Богът К’рул е умрял преди хиляди години. Освен това тук не идва никой, тъй че какво ще правят тук твоите чудовища при толкова много свободно време? Какво ще ядат? Глупави приказки. — Отиде до подножието на витото стълбище. — Ела, гледката си струва.

Тя го погледа как се качва и побърза да го догони, преди да се е скрил от погледа й. Това, което отначало изглеждаше непроницаема тъмнина, постепенно избледня до сиво и Апсалар с изненада откри, че може да различи дори най-дребните детайли. Първите неща, които забеляза, бяха оцапаните със сажди рисунки по стената вляво. Всяка от тези картини по камъка беше с ширината на едно стъпало, издигаше се на около шест стъпки и се извиваше по стълбата.

— Крокъс — прошепна тя, — на тази стена е нарисувана цяла история.

Крокъс изсумтя.

— Не бъди глупава! Тук не можеш да видиш и ръката пред лицето си.

„Нима?“

Той продължи.

— Чакай да се качим горе. Облаците вече трябва да са се отдръпнали от луната.

— Стъпалата са мокри — каза Апсалар.

— Текло е отгоре — обясни той с раздразнение.

— Не — настоя тя. — Гъсто е и лепкаво.

Крокъс спря.

— Виж какво, ще млъкнеш ли за малко? Почти стигнахме.

Излязоха на някаква площадка, окъпана от сребристата лунна светлина. До една от ниските стени Крокъс видя струпани дрехи.

— Какво е това? — учуди се той. — Някой май е спал тук.

Апсалар ахна.

— Това е труп!!

— Какво? — изсъска Крокъс. — Пак ли? — Притича до свитата на камъните фигура и приклекна до нея. — Благословен Моури, някой го е промушил в главата.