Вълците от Кала

Стрелеца разбра какво искаше да му каже Калахан. Трийсет пръста, трийсет минути. Отецът искаше да остане още половин час. Роланд предположи, че отива да научи на кой град отговаря числото, написано на оградата. Ако успее, много щеше да помогне. Информацията беше сила. И понякога, когато времето не стигаше, можеше да ускори нещата.

Куршумите в ушите му не позволяваха да чува гласовете. Звънът също беше приглушен. Това бе добре, защото той звучеше много по-ужасно от бученето на изтъняването. След два дни слушане сигурно щеше да е готов за лудницата, но трийсет минути щеше да оцелее някак. Ако положението станеше неспасяемо, щеше да хвърли нещо през вратата, да привлече вниманието на отеца и да го извика. Калахан продължи по улицата. Вратите на плажа оставяха у Роланд усещането, сякаш гледа през очите на Еди, Одета и Джак Морт. Сега бе малко по-различно. Постоянно виждаше гърба на Калахан или лицето му, когато се обърнеше, а той се обръщаше често.

За да запълва времето, Роланд стана и се зае да разглежда книгите, които бяха толкова ценни за Калвин Тауър, че бе обвързал съдействието си със спасяването им. Първата, която взе, имаше очертания на човешка глава върху корицата. Човекът пушеше лула и носеше треньорска шапка. Корт имаше такава и като малък Роланд често си беше мислил, че е доста по-елегантна от старата капа на баща си, с петна от пот и износени краища. Думите в книгата бяха от света на Ню Йорк. Роланд бе сигурен, че лесно ще ги прочете, когато е в собствения си свят, но грешеше. Да, успя да прочете нещо, но то го влудяваше почти колкото камбаните.

— Сър-лук Хомес — прочете на глас. — Не, Холмс. Както се казваше бащата на Одета. Четири… къси… нофели. Нофели? — Не, това беше В. — Четири къси новели от сър Лук Холмс.

Той отвори книгата; плахо прокара пръсти по титулната страница, после ги помириса. Усети наситена миризма на стара хартия. Успя да прочете името на едната от четирите къси новели: „Знакът на четиримата“. Освен „Куче“ и „Кабинет“ заглавията на останалите бяха пълна безсмислица за него.

— Знак означава сигул — рече на глас.

Неволно се зае да брои буквите в името на новелата и се изсмя. Бяха само осемнайсет. Върна книгата в шкафчето и взе друга, с рисунка на войник върху корицата. Заглавието беше лесно, само от една дума: „Мъртвецът“. Погледна друга. На корицата мъж и жена се целуваха. Да, в разказите винаги има мъже и жени, които се целуват. Той остави книгата и погледна докъде е стигнал Калахан. Отецът беше влязъл в огромна зала, пълна с книги и онова, което Еди наричаше спи-се-ние…, макар че Роланд още не можеше да разбере на кои им се спи и защо трябва да се изпише толкова много за това.

Взе друга книга и се усмихна на рисунката върху корицата. Имаше църква и слънцето залязваше зад нея. Църквата приличаше на „Пресвета Богородица“. Той разлисти книгата. Вътре бе пълно с думи, но той успяваше да прочете само една на, всеки три. Нямаше картинки. Тъкмо смяташе да я затваря, когато погледът му спря върху нещо. Скочи върху нещо. Роланд затаи дъх.