Фуриите на Калдерон

– Направих го, за да изплатя дълга си към теб – каза Дорога. – Каквото си започнал, трябва да довършиш. Така постъпват мъжете. – Дорога се усмихна и се изправи. – Кайтай!

Кайтай се намръщи.

Дорога я изгледа сърдито.

Тя завъртя очи с досада.

– Благодаря ти – каза троснато на Тави. – За това, че спаси живота ми.

– Ъъ. Моля – отвърна той.

Тя присви очи.

– Не мисли, че ще го забравя.

На Тави му се стори, че това прозвуча по-скоро като заплаха, отколкото като обещание.

– О, не, не, няма.

Кайтай се намръщи още повече, но когато заговори отново, погледът ѝ се смекчи едва доловимо.

– Ще се науча да яздя кон – заяви тя. – Ако това не е проблем за теб.

– Ъъ, разбира се, естествено. Това е страхотно, Кайтай. – Тави погледна Дорога с надежда.

Дорога завъртя очи и въздъхна.

– Трябва да вървим. Вашият главатар иска да ми благодари утре, а Кайтай трябва да си изпере туниката.

– Само кутретата ходят с туники – сопна му се Кайтай. – Глупаво е да ме караш да нося тази. Не я харесвам, не я искам. Защо не мога да нося това, което носят останалите маратски жени?

– Искаш да се разхождаш наоколо гола? – не можа да повярва Тави. – Да не си полудяла? Обличай се като нормален човек, докато сте тук.

Очите на Дорога грейнаха и лицето му се разтегли в широка усмивка.

– Хареса ми това. Много добре.

Кайтай стисна юмруци и прониза Тави с поглед, който би могъл да стрие камъни на прах. Тави едва се сдържа да не се скрие под чаршафите.

– Пфу – изсумтя Кайтай и излезе от стаята.

Дорога избухна в гърлен смях и разроши косата на Тави с жест почти като този на чичо му Бърнард.

– Обречен си, млади боецо. Обречен. Но не се отчайвай, с майка ѝ започнахме по същия начин.

– Какво? – примига Тави.

– Ще се видим отново – каза Дорога и се обърна да си върви.

– Какво? – отново попита Тави. – Майка ѝ какво? Дорога, чакай!

Дорога не забави крачка и боботещият му смях продължи да се носи, докато излизаше навън.

– Спомни си какво ти казах, Тави. Ще си поговорим отново.

Тави се намести в леглото. Намръщи се, скръсти ръце и се замисли. Мисълта, че неволно беше направил нещо доста сериозно, не му излизаше от главата.

– Да довърша каквото започнах – продължи мислите си на глас и продължи да се мръщи.

На вратата се почука. Тави вдигна поглед и видя белязаното, приветливо лице на Фейд, който му се усмихваше от прага.

– Тави – каза радостно Фейд.

– Здравей, Фейд. Ще влезеш ли? – усмихна му се Тави.

Фейд затътри крака по пода и влезе. Оглеждаше се с онзи празен поглед и носеше нещо дълго, увито в червен плат.

– Какво е това? – попита Тави.

– Подарък – каза Фейд. – Подарък, Тави.

Той му подаде вързопа. Тави се протегна да го вземе и откри, че е по-тежък, отколкото бе очаквал. Сложи го в скута си и започна да размотава плата. Оказа се един от червените плащове, каквито носеха статуите в Мемориала на Принсепс, а увит в него, в стара и износена от употреба ножница – лежеше очуканият стар меч, който Амара беше взела от Мемориала и който Фейд беше използвал на стената.