Торбарите [bg]

Изведнъж усети, че е нервна.

— Не зная — промълви колебливо. — Мислех… мислех, че е някаква шега на Бонър.

— Може да е било — бързо я прекъсна Дейвид Улф. — Не зная какво е мислил. Но аз не се шегувам. Мисля, че от вас може да излезе голяма звезда. — Той замълча. — И жена ми мисли същото.

Тя го изгледа неразбиращо.

— Роза Щрасмер. Познава ви от болницата, преди четири години.

Очите й светнаха.

— Искате да кажете доктор Щрасмер? Която извърши кожното присаждане на Линда Дейвис?

Той пак кимна усмихнат.

— Аз бях старшата сестра в хирургията тогава — каза тя. — Жена ви беше страхотна.

— Благодаря ви. И така, искате ли да играете Мария Магдалена?

Изведнъж това й се прииска повече от всичко друго на света.

— Да.

— Надявах се на такъв отговор — каза той и измъкна от вътрешния джоб един сгънат лист. — Колко каза, че ще ви плаща Бонър?

— Две хиляди седмично.

Той вече бе извадил писалката и пишеше по листа.

— Минутка, мистър Улф — каза бързо тя. — Зная, че Бонър просто се шегуваше. Не е нужно да ми плащате чак толкова.

— Може и да се е шегувал. Но аз не. Казал ви е две хиляди, значи толкова ще получавате. — Той привърши с писането и й подаде договора. — Най-добре го изчетете внимателно.

— Нужно ли е?

Дейвид кимна.

— Мисля, че да — настоя той. — Договорите лесно се подписват, но не е лесно анулирането им.

Джени потъна в стола и прилежно зачете.

— Забелязвам, че е от „Корд Експлозивс“.

— Такава е практиката ни. Корд е собственик на компанията.

— О! — Тя довърши четенето и посегна за писалка. Подписа набързо и му го връчи. — Сега какво ще правим? — запита усмихната тя.

Той прибра договора в джоба си.

— Първо ще ви сменим името.

— Че какво му е на името ми?

— Премного хора го знаят — обясни той. — Може да ви е неудобно оттук нататък.

Джени се замисли малко, после се засмя.

— Пет пари не давам — каза тя. — А вие?

Дейвид поклати глава.

— Също не, щом така мислите.

Тя пак се засмя. Нека клиентите се пукнат от яд, като разберат какво са изтървали.

Той огледа стаята.

— Собственичка ли сте или наемателка тук? — попита той.

— Наемателка.

— Добре — каза той. — Изнесете се и заминете за известно време. Някъде в пустинята. Или Палм Спрингс. Никой, освен мен не бива да знае къде сте.

— Добре — съгласи се тя. — И какво ще правя там?

— Ще чакате — каза той. — Ще чакате, докато ви открием!