Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
Кийтс поспа през дългия следобед, макар и Хънт да знаеше, че е по-близо до смъртта, отколкото до съня. И най-слабият звук сепваше умиращия поет и го караше да се бори за въздух. По залез слънце Кийтс беше прекалено слаб, за да кашля и Хънт трябваше да му помага да навежда глава над легена, за да позволи на гравитацията да прочисти устата и гърлото му от кървавата слуз.
На няколко пъти, когато Кийтс изпадаше в краткотрайна дрямка, Хънт се приближаваше до прозореца, а веднъж слезе по стълбите и до предната врата, за да погледне към площада. Нещо високо и остроръбесто стоеше в дълбоките сенки в срещуположния край на площада до подножието на стълбището.
Вечерта подремна и самият Хънт, докато седеше изправено на твърдия стол до леглото на Кийтс. Събуди се, сънувайки че пада и протегна ръка да се хване за нещо, само за да открие, че Кийтс е буден и го гледа.
— Виждал ли си изобщо някой да умира? — попита Кийтс между слабите си опити да поеме въздух.
— Не. — Хънт си помисли, че има нещо странно в погледа на младия мъж, сякаш Кийтс го гледаше, но виждаше някой друг.
— Ами тогава те съжалявам — рече поетът. — В какви неприятности и опасности попадна заради мен. А сега трябва да бъдеш твърд, защото не остава още много.
Хънт беше поразен не само от смелостта в тази забележка, а от внезапната промяна в диалекта на Кийтс от безизразния стандартен за Мрежата английски в нещо много по-старо и интересно.
— Глупости — енергично възрази Хънт, като се насилваше да изрази ентусиазъм и живост, каквито не изпитваше. — Ще се измъкнем от всичко това преди разсъмване. Ще се промъкна навън веднага, щом мръкне и ще намеря телепортал.
Кийтс поклати глава.
— Шрайка ще те вземе. Няма да допусне някой да ми помогне. Ролята му е да се грижи да избягам от себе си чрез самия себе си. — Той затвори очи, когато дишането му стана по-разпокъсано.
— Не ме интересува — отвърна Хънт и пое ръката на младия мъж. Предполагаше, че поетът отново бълнува от треската, но тъй като през изтеклите два дни това беше един от малкото случаи, когато Кийтс бе в пълно съзнание, Хънт чувстваше, че си струва усилието да разговаря. — Какво имаш предвид с това да избягаш от себе си чрез самия себе си?
Кийтс отвори очи. Бяха кафяви и прекалено ярки.
— Ъмон и другите се опитват да ме накарат да избягам от себе си като приема божествеността, Хънт. Изкушават ме да заловя белия кит, примамват ме да хвана последния полет. Бягащото Състрадание ще открие дома си у мен… у мен, господин Джон Кийтс, висок метър и петдесет… а после започва помиряването, нали?
— Какво помиряване? — Хънт се приведе по-близо, като се стараеше да не диша към него. Кийтс сякаш се бе свил в пижамата си, в купчината одеяла, но излъчващата се от него жар изпълваше стаята. Лицето му се виждаше като блед овал на изтляващата светлина. Хънт съвсем бегло осъзнаваше златната ивица отразени слънчеви лъчи, движеща се по стената точно под мястото, където тя се срещаше с тавана, но очите на Кийтс не се откъсваха от този последен знак на деня.
— Помиряването на човека и машината, на Твореца и творението — отвърна Кийтс и се закашля, преставайки едва когато изхрачи червена слуз в легена, подаден му от Хънт. Отпусна се назад, задъхан за миг и прибави: — Помиряването на човечеството и онези, които се опитаха да го унищожат, на Техноцентъра и човечеството, което се опита да изличи, на болезнено създадения Бог на Празнотата, Която Обвързва и неговите предци, които се опитаха да го премахнат.
Хънт поклати глава и престана да пише.
— Не разбирам. Можеш да станеш този… месия… като оставиш смъртното си ложе?
Бледият овал на лицето на Кийтс се залюля напредназад върху възглавницата в движение, което можеше да замества смях.
— Всички бихме могли, Хънт. Човешкото безумие и най-голямата му гордост. Ние приемаме болката си. Градим път за децата си. Това ни заслужи правото да станем Бога, за когото мечтахме.
Хънт погледна надолу и видя, че е свил юмрук от безсилие.
— Ако можеш да сториш това… да се превърнеш в тази сила… направи го. Измъкни ни оттук! Кийтс отново затвори очи.
— Не мога. Не съм Този, Който Идва, а Този, Който Идва Преди. Не съм кръстеният, а кръстителят. Merde, Хънт, аз съм атеист! Дори Севърн не можа да ме убеди в тези неща, когато се удавях в смърт! — Кийтс сграбчи ризата на Хънт с ярост, която уплаши по-възрастния мъж. — Напиши това!
И Хънт затърси древното перо и грубата хартия, драскайки бясно, за да улови думите, които сега шепнеше Кийтс: