Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

— Аз не се притеснявам заради него.

— Добре, а тогава какво те тревожи?

— Нищо не ме тревожи.

— Не допусках, че ще се разстроиш толкова от материала в „Ню Масис“. Показах ти какво пише, за да те убедя, че не само в нашия град стават нередни неща…

— Не се разстроих от него. Раздразних се. Всеки ден откривам, че ме дразнят все повече и повече неща… Затова искам да основа по-голямо списание — списание, което да се разпространява в цялата страна, така че да мога да се боря срещу тях. Мисля, че Дороти Шъруд е имала пълното право да убие двегодишния си син. Знаела е, че пред него няма шанс и едно на един милион да постигне самоуважение или щастие, или поне да има какво да яде… и е била права. Не е искала момчето й да я проклина, когато порасне, задето го е родила, както аз проклинах майка си. И баща си. И още ги проклинам. Какво право са имали, дявол да го вземе, да ме създават в тоя свят? Не са могли да се грижат за мен, оставиха ме да науча нещата от живота иззад тарабите с афиши и по тъмните улички, проклети да са и двамата…

— Майк! — прекъсна го рязко Майра, стана и отиде при него.

— Мислиш си, че ме е прихванало, нали? Не, скъпа, имаш грешка. Знам много добре какво приказвам. Знам много добре как се е чувствала Дороти Шъруд! Какво може да предложи тази страна на сина й? Изобщо какво, по дяволите, може да предложи на чие да е дете? Да се нареди на опашката за канче супа или да получи парче шрапнел в корема? Нейна ли е вината, че го е убила? Защо, по дяволите, съдебните заседатели не са осъдили на смърт хората, които ни докараха до това положение? В това поне щеше да има някаква логика…

— Боже мой! Каква сила и енергия има у теб — промълви Майра, загледана в него. — Майкъл Долап, един ден ти ще станеш голям човек! Толкова голям, че…

На вратата се почука.

— Влез! — извика Долан, без да се обръща.

Беше Юлисис.

— Дошъл е един човек и иска да се срещне с теб.

— По какъв повод?

— Не знам, мистър Майк. Попитах го, пък той ми рече, че било личен въпрос.

— Как изглежда?

— Един такъв особен. Бая нисичък, с мустаци. Прилича ми на чужденец…

— Значи не ти каза какво иска?

— Не, сър. Предупредих го, че сигурно те няма вкъщи. Да ида ли да му кажа, че си излязъл?

— Доведи го тук, Юлисис…

— Почакай малко, Юлисис — намеси се Майра. — Виж какво, Майк, недей така. Време е да разбереш, че си се заел с опасна работа.

— Отивай, Юлисис.

Юлисис излезе с нежелание, поклащайки глава. Майра не се стърпя:

— Много скоро ще съжаляваш, че не си ме послушал.

Долан й се усмихна, метна вратовръзката си върху библиотеката и прехвърли сакото си през облегалката на стола. Отиде до писалището, от кобура в задния джоб извади револвер (нов, получен от Макгонагил същия следобед) и го постави отгоре, но го покри с вестник. Премести стола така, че пистолетът да му е подръка… и когато Юлисис въведе непознатия, Долан бе седнал в най-естествена поза.