Хари Потър и Орденът на феникса

Тя го чакаше малко встрани от дъбовата входна врата, изглеждаше много красива с вързаната на дълга опашка коса. Докато вървеше към нея, Хари изведнъж реши, че ходилата му са прекалено големи за тялото, и изпита ужасното чувство, че ръцете му се поклащат много глупаво отстрани.

— Здравей — поздрави леко задъхана Чо.

— Здрасти — отвърна Хари.

Миг-два се гледаха, после той каза:

— Е… ъъъ… ще тръгваме ли?

— О… да…

Наредиха се на опашката пред Филч, от време на време погледите им се срещаха и те се усмихваха плахо, без обаче да си казват нищо. На Хари му олекна, когато излязоха на чист въздух. Установи, че е по-лесно да вървят мълком, отколкото просто да стоят и да се гледат неловко. Денят беше свеж и ветровит, а докато минаваха покрай стадиона, Хари зърна за миг Рон и Джини, които се стрелкаха над трибуните, и му докривя ужасно, че не е с тях там горе.

— Липсва ти много, нали? — рече Чо.

Той се извърна и видя, че момичето го гледа.

— Да — въздъхна. — Липсва ми.

— Помниш ли как в трети курс играхме за пръв път един срещу друг? — попита го Чо.

— Помня — ухили се Хари. — Непрекъснато ми препречваше пътя.

— А Ууд ти каза да не се правиш на джентълмен и ако трябва, да ме събориш от метлата — усмихна се Чо, отдала се на спомените. — Доколкото разбрах, са го взели в «Прайд ъф Портрий» [27].

— Не, в «Пъдълмиър Юнайтед», видях го миналата година на световното по куидич.

— О, и аз те видях там, помниш ли? Случихме се в един лагер. Беше много хубаво, нали?

Обсъждаха темата за Световното първенство по куидич през цялото време, докато вървяха по алеята към портата. Хари не можеше да повярва с каква лекота разговаря с Чо — все едно си приказваше с Рон или Хърмаяни — и тъкмо се почувства уверен и се развесели, когато ги настигна цяла тумба слидеринки начело с Панси Паркинсън.

— Потър и Чан! — изписка тя под съпровода на злобен кикот. — Пфу, а аз си мислех, Чан, че имаш вкус… Дигъри поне беше красавец!

Момичетата забързаха нататък, като си бъбреха, пищяха и нарочно се извръщаха да погледнат Хари и Чо, оставяйки подире си тягостно мълчание. Хари не се сещаше какво още да каже за куидича, а Чо се беше вторачила поруменяла в краката си.

— И така… къде искаш да отидем? — попита Хари, щом навлязоха в Хогсмийд.

Главната улица гъмжеше от ученици, които вървяха безцелно напред-назад, зяпаха витрините и си говореха по тротоарите.

— О… все едно — сви рамене Чо. — Хм… дали да не поразгледаме магазините?

Тръгнаха бавно към «Дервиш и Банджис». На витрината бе лепната голяма обява и неколцина жители на селото я гледаха. Отдръпнаха се, когато към тях се приближиха Хари и Чо, и той отново се озова пред снимките на десетимата избягали смъртожадни. Най-отгоре пишеше «Заповед на Министерството на магията» и после се съобщаваше, че е определена награда от хиляда галеона за всеки магьосник, предоставил сведения, които да доведат до залавянето на престъпниците от снимките.