Хари Потър и Орденът на феникса

Следващия път, когато Хари срещна Лий, ръката му кървеше обилно. Препоръча му настойка от мустачки на ракоядна видра.

Беше смятал, че покрай бягството от Азкабан Ъмбридж ще се поукроти и ще се стресне от бедствието, разиграло се направо под носа на безценния й Фъдж. Нищо подобно: то само разпали още повече яростното й желание да подчини напълно на властта си всичко в «Хогуортс». Очевидно бе решила поне да уволни някого в скоро време и не се знаеше кой ще си замине пръв, дали професор Трелони, или Хагрид.

Сега всеки час по пророкуване и по грижа за магически създания преминаваше в присъствието на Ъмбридж и на тефтера й. Тя се разполагаше край огъня в изпълнената с благовония стая в кулата, прекъсваше все по-истеричния брътвеж на професор Трелони с трудни въпроси, например за орнитомантиката и хептомологията, искаше от нея да предсказва отговорите на учениците още преди те да са ги дали, и да покаже уменията си ту с кристалното кълбо, ту в гадаенето по чаени листенца, ту в разчитането на руни. Хари смяташе, че в скоро време професор Трелони сигурно ще рухне от напрежението. Когато на няколко пъти я срещаше по коридорите — което само по себе си бе твърде необичайно, тъй като тя рядко напускаше стаята си в кулата, — Трелони си мърмореше яростно нещо под нос, кършеше ръце и хвърляше ужасени погледи през рамо, а от нея вонеше на шери за готвене [25]. Ако не се тревожеше толкова за Хагрид, сигурно щеше да му домъчнее за Трелони, но щом един от двамата щеше неминуемо да си иде, то Хари изобщо не се колебаеше в избора си кой да остане.

За съжаление не забелязваше Хагрид да се представя по-добре от Трелони. При все, че се беше вслушал в съвета на Хърмаяни и от Коледа насам най-страшното, което им беше показвал, беше круп — създание, изглеждащо досущ като териер от породата на Джак Ръсел [26], с тази разлика, че опашката му е раздвоена, — май и неговите нерви не издържаха. В часовете беше необичайно разстроен и притеснен, направо си губеше нишката на мисълта, отговаряше погрешно на въпросите и през цялото време попоглеждаше тревожно към Ъмбридж. Освен това както никога беше твърде сдържан с Хари, Рон и Хърмаяни и изрично им бе забранил да го посещават по мръкнало.

— Спипа ли ви оная, ’сички ще има да теглим — беше им заявил право в очите и понеже не искаха да го излагат на допълнителни опасности, те се въздържаха да ходят вечер в колибата му.

Хари имаше чувството, че Ъмбридж малко по малко му отнема всичко, заради което си струваше да живее в «Хогуортс»: посещенията в къщурката на Хагрид, писмата от Сириус, неговата «Светкавица» и куидича. Той й отмъщаваше по единствения възможен начин: като удвояваше усилията си във ВОДА.

С радост установи, че новината за още десетима смъртожадни, които се разхождат на свобода, е подтикнала всички, дори Закарайъс Смит, да работят по-усърдно от всякога, но напредъкът бе най-очевиден при Невил. Вестта за бягството на изтезателката на родителите му, предизвика странна, дори малко плашеща промяна у него. Той нито веднъж не отвори дума за срещата в затвореното отделение в «Свети Мънго» и следвайки примера му, Хари, Рон и Хърмаяни също не я споменаваха. Невил не говореше и за бягството на Белатрикс и нейните съучастници, измъчвали майка му и баща му. Сега на сбирките на ВОДА той всъщност мълчеше почти през цялото време, затова пък усвояваше неуморно всички нови заклинания и противодействащи магии, които Хари им показваше: сбърчваше съсредоточено кръглото си лице, очевидно нехаеше за нараняванията и злополуките и се трудеше повече от всеки друг в помещението. Бележеше такъв бърз напредък, че останалите чак се дразнеха, а когато Хари им показа защитното заклинание — начин да отклоняваш по-безобидни магии и да ги насочваш обратно към нападателя, — само Хърмаяни го усвои преди Невил.