Божественият Клавдий (и неговата съпруга Месалина)
- Автор: Грейвс Роберт
- Серия: Клавдий (bg) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Божественият Клавдий (и неговата съпруга Месалина)». Краткое содержание книги:
Глава 31
Наближавам края на дългия си разказ. От пет години съм женен за Агрипинила, но това са пет сравнително спокойни години, затова няма да ги описвам подробно. Оставих се Агрипинила и освобожденците ми да ме управляват. Отварях и затварях уста, движех ръце като малките марионетки, които изработват в Сицилия: но нито гласът, нито жестовете бяха мои. Още веднага трябва да изтъкна, че Агрипинила се показа извънредно способна владетелка, от тираничните. Когато влезе в някоя стая, където са събрани благородници, и като се огледа студено наоколо си, всички трепват и застават мирно и се чудят как да й угодят. Вече не е нужно да се преструва, че ме обича. Скоро я накарах да осъзнае, че съм се оженил по чисто политически съображения; и че физически тя ме отвращава. Бях съвсем откровен. Казах й:
— Истината е, че се уморих да бъда император. Трябваше ми някой да работи вместо мен. Ожених се за теб не заради сърцето, а заради ума ти. Да се управлява империя като тази, трябва силна жена. Няма смисъл да се преструваме, че се обичаме.
— Приемам — каза тя. — Ти не си любовник, за какъвто човек може да мечтае.
— А и ти не си онова, което беше преди двайсет и две години, драга моя, когато се омъжи за първи път. Но можеш да се по-запазиш още, ако продължаваш да си правиш масаж на лицето и да се къпеш в мляко, според Вителий ти си най-хубавата жена в Рим.
— А и ти ще можеш да се позапазиш още, ако не вбесяваш хората, от които зависиш.
— Да, ние двамата надживяхме целия ни род — признах аз. — Не знам как го направихме. Смятам, че трябва да се поздравим един друг, а не да се караме.
— Ти си, който го подхващаш, с тая твоя прословута „честност“.
Агрипинила не можеше да ме разбере. Тя скоро откри, че не е нужно да ми се умилква, да ме мами или да ме насилва, ако иска нещо да стане по волята й. Приемах почти всичките й предложения. Едва можа да повярва на щастието си, когато се съгласих да сгодя Луций за Октавия: знаеше мнението ми за Луций. Не беше в състояние да разбере защо се съгласих. Осмели се дотолкова, че ми предложи да го осиновя. Но това беше и моето намерение. Първо накара Палас да ме подпита по въпроса. Палас беше тактичен. Започна да ми говори най-хубави думи за брат ми Германик и за това как той осиновил чичо ми Тиберий по молба на Август, макар Тиберий да имал собствен син, Кастор. Продължи нататък за необикновената братска обич, която се породила между Германик и Кастор, и великодушието, което Кастор проявил към вдовицата и децата на Германик. Веднага разбрах накъде бие Палас и се съгласих, че е по-добре да имаш двама любещи синове вместо един.
— Но спомням си — казах, — че това не е краят на историята. И Германик, и Кастор бяха убити: а чичо ми Тиберий на стари години, както може да стане и с мене, назова други двама любещи се братя за свои съвместни наследници — Калигула и Гемел. Калигула имаше предимството да е по-големият. Когато старецът умря, Калигула пипна монархията и уби Гемел.
Това усмири Палас за известно време. Когато се опита да подхване по друга линия, този път с разказ за това, колко добри приятели били станали Луций и Британик, аз казах като че съвсем между другото:
— Знаеш ли, че фамилията на Клавдиите си е запазила родословието по мъжка линия без ни едно осиновяване още от първия Апий Клавдий, преди цели пет цикъла? Ни един друг род в целия Рим не може да се похвали със същото.
— Да, Цезаре — отвърна Палас, — традицията във фамилията на Клавдиите е едно от най-негъвкавите неща в забележително гъвкавия свят. Но както ти сам мъдро забеляза, „всичко подлежи на промени“.
— Слушай, Паласе. Защо го усукваш? Кажи на господарката Агрипинила, че ако иска да осиновя сина й за съвместен наследник с Британик, аз съм готов да го сторя. Що се отнася до гъвкавостта, на стари години аз твърде много се размекнах. Можеш да ме мачкаш в ръцете си като тесто и да ме напълниш с каквато си щеш плънка, и да ме изпечеш на императорски кифлички.
Осинових Луций. Сега той се нарича Нерон. Неотдавна го ожених за Октавия, която първо трябваше да бъде осиновена от Вителий, за да се избегне опасността от кръвосмешение. В нощта на сватбата им сякаш цялото небе бе обхванато от пожар. Луций (или Нерон, както се наричаше сега) правеше всичко по силите си да спечели приятелството на Британик. Но Британик прозираше намеренията му и надменно отблъскваше усилията му. Отпърво отказа да го назовава Нерон, а продължаваше да го нарича Луций Домиций, докато Агрипинила се намеси и го накара да се извини. Британик отвърна:
— Ще се извиня само ако баща ми нареди да го сторя. (50 г. от н.е.)
Наредих му да се извини. Все още твърде малко се виждах с Британик. Бях преодолял ужасните си подозрения, че е незаконен син на Калигула — и го обичах дори повече от преди. Но скривах истинските си чувства. Решил бях да играя ролята на стария цар Дънер и нищо не биваше да попречи на решението ми. Сосибий все още му бе възпитател и го обучаваше по старомодния начин.