Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
Кадър: Един човек, осветен от прожектор, говори бързо в микрофон. Зад него се движи безредица от сенки. Но между репортера и безредието от сенчести земи има стена: мъже в каски за борба с безредици, носещи щитове. Репортерът говори сериозно; петролни бомби пластмасови куршуми полицейски рани водни оръдия плячкосване, придържайки се, разбира се, към фактите. Но камерата вижда онова, което той не казва. Камерата е нещо лесно за чупене или крадене; нейната крехкост я прави придирчива. Една камера изисква закон, порядък, тънката синя линия. Искайки да предпази себе си, тя остава зад прикриващата стена, наблюдавайки че избира страна.
Кадър: Прожекторите осветяват ново лице, виснало гушесто и зачервено. Това лице е наименувано: субтитри се появяват напряко на куртката му. Инспектор Стивън Кинч. Камерата го вижда такъв, какъвто е: добър човек с невъзможна работа. Баща, мъж, който обича халбата си с бира. Той говори: не-може-да-приеме-райони-без-достъп по-добра-защита-нужна-за-полицаите виждате-пластмасовите-щитове-да-пламват. Той се позовава на организираната престъпност, политически агитатори, фабрики за бомби, наркотици. „Ние разбираме, че някои от тези деца може да смятат, че имат повод за оплакване, но ние не можем и не искаме да бъдем изкупителните жертви на обществото.“ Окуражен от светлините и търпеливите мълчаливи лещи, той продължава. Тези деца не знаят колко са щастливи, подсказва той. Те трябва да се посъветват с роднини и приятели. Африка, Азия, Карибите: сега това са места с истински проблеми. Това са местата, където хората могат да имат оплаквания, които си заслужават да се уважат. Тук нещата не са толкова зле и сравнение не може да става; тук няма кланета, няма мъчения, няма военни преврати. Хората трябва да ценят това, което имат, преди да го изгубят. Нашата страна винаги е била мирна, казва той. Нашата работлива островна раса. — Зад него камерата вижда носилки, линейки, болка. — Тя вижда странни човекоподобни форми, които биват измъквани от червата на клуба „Хот Уекс“ и разпознава чучелата на могъщите. Инспектор Кинч обяснява. Те ги готвят на една печка там долу, наричат го забавление, аз не бих го нарекъл така. — Камерата наблюдава восъчните модели с отвращение. — Няма ли нещо вещерско в тях, нещо канибалско, някаква нездравословна миризма? Черни изкуства ли са упражнявани тук? — Камерата вижда счупени стъкла. Вижда нещо да гори на средно разстояние: една кола, един магазин. Тя не може да разбере или да покаже какво се постига с някое от тях. Тези хора изгарят собствените си улици.
Кадър: Ето един ярко осветен видеомагазин. Няколко телевизора са оставени включени във витрините; камерата: най-делириумната от нарцистичните, гледа TV, създавайки за един миг една безкрайна верига от телевизионни приемници, смаляващи се до точка.
Кадър: Една сериозна глава, окъпана в светлина; дискусия за хората извън закона. Били Хлапето и Нед Нели вече не са мярка в това отношение.. Модерните масови убийци, нуждаещи се това героично измерение, са не повече от болни, увредени същества, напълно празни като личности, техните престъпления са разпознаваеми чрез вниманието към процедурата, към методологията — нека кажем ритуала, — може би движени от желанието на нищожества да бъдат забелязани, да се издигнат от тълпата и да станат за миг звезди. — Или от един вид пренесено желание за смърт: да се убие любимият и така да се унищожи азът. — Кой е Изкормвача на баби? — пита един задавач на въпроси. А Джек? — Истинският човек извън закона е черен огледален образ на героя. — Може би тези бунтари? — идва предизвикателството. Не се ли излагате на опасността да разкрасявате, да легитимирате? Главата се поклаща и оплаква материализма на съвременната младеж. Плячкосването на магазини за електроника не е онова, за което е говорила главата. — А онези от миналото? Бъч Касиди, братята Джеймс, капитан Мунлайт, бандата на Кели. Те всички ограбваха — нали? — банки. — Кадър. По-късно през тази нощ камерата ще се върне на витрината на магазина. Телевизионните апарати ще липсват.
От въздуха камерата наблюдава входа на клуб „Хот Уекс“. Сега полицията е свършила с восъчните чучела и носи истинските човешки същества. Камерата се настанява върху арестуваните лица: висок албинос; човек в костюм от Армани, изглеждащ като черния огледален образ на Де Ниро; младо момиче на — какво? — четиринадесет, петнадесет? — един намръщен млад мъж на около двадесет. Не се съобщават имена; камерата не познава тези лица. Постепенно обаче излизат наяве фактите. Диджеят на клуба Севсункер Рам, известен като Пинкуала, и неговият собственик мистър Джон Маслама ще бъдат обвинени в участие в голямомащабна операция с наркотици — крек, хероин, хашиш, кокаин. Мъжете, арестувани с тях, един служител в близкия музикален магазин на Маслама „Попътни ветрове“, е регистрираният собственик на бус, в който е открито непосочено количество „твърди наркотици“, също така известен брой „горещи“ видеофилми. Името на младото момиче е Анахита Суфян; тя е малолетна и се казва, че пие много, и се намеква, че е правила секс с поне един от тримата арестувани мъже. Съобщава се още, че е известна с бягствата си от училище и връзките си с криминални типове: явно престъпник.