Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
Доверието — освен от Дърайн и Пайроджил — не беше нещо, с което Кетол бе свикнал повече, отколкото с чувството за вина. Не му беше много ясно как да се оправи с него. Имаше го, там някъде в гърдите, или в гърлото, или може би в свития му стомах. Стоеше си и всеки миг му напомняше за стареца. Колкото и да му се искаше да го няма, не можеше да се престори, че между двамата не беше преминало доверие, както и не можеше насаме да си опразни стомаха от него като несмляна храна.
Морей кимна.
— Утре заран тогава.
Напълни отново чашите и пиха като двама търговци, които току-що са се спазарили.
— Какво ти каза?
Натъртването на първата дума бе единственият знак, че Дърайн е побеснял. Тримата бяха излезли навън, на отъпкания сняг на парадния плац, където можеха да обсъдят нещата насаме, без да се тревожат, че някой ще ги подслуша. Дъхът от ноздрите му ставаше на пара в студения нощен въздух — но изглеждаше все едно, че Дърайн е толкова ядосан, че изведнъж е почнал да изкарва пушек, и ефектът само още повече подчертаваше недоволството му от това, което Кетол току-що беше казал.
— И ти какво му каза? — Пайроджил поклати глава отвратен и зарови в снега с върха на ботуша си. — Кажи ми, моля ти се, кажи ми, че току-що се измайтапи с мен, че всъщност си казал „съжалявам, милорд, но получихме спешен ангажимент другаде“, където и да било.
Кетол само повтори думите на барона и че се е съгласил да го обсъди с Пайроджил й Дърайн, и че ще отговори на барона на заранта.
Пайроджил изруга под нос, както Кетол, така и себе си, а после се помъчи да се поуспокои. Важно беше мишената да се държи на прицел, а след като Кетол явно не можеше, още по-важно бе някой друг да може да мисли ясно — или изобщо да мисли, след като Кетол явно нямаше да го направи — и за тримата.
Трябваше да се омитат от Ламът, да се махат.
Пайроджил започна с това. Ако не знаеш какво искаш да направиш или къде да отидеш, нямаш шанс да го направиш или да отидеш там.
Тъй че да започнем отначало: тримата искаха да се махнат.
Това, което трябваше да направят, точно сега, бе да си вземат заплатите — които още се бавеха в хранилището в подземието на замъка в очакване на предстоящото приключване на Баронския съвет: Пайроджил се надяваше на незабавно разплащане след приключването му — и да ги скътат в наметалата си или в тайните джобове на куртките, преди да се махнат от града в момента, в който това стане възможно.
Много добре. В момента това беше невъзможно, тъй че го забравят. Забравят и за махането от Ламът в момента, въпреки че ако имаше някакъв начин да се измъкнат тутакси без парите, Пайроджил щеше да го приложи веднага.
Това им каза, а Дърайн кимна.
— Да, аз също. Ако имаше начин. Когато корабът потъва, скачаш през борда, без да му мислиш за оставеното в трюма, нали? Но точно сега ние самите сме заключени в трюма и можем само да се надяваме, че екипажът ще задържи кораба на повърхността, докато успеем да разбием люка и да скочим през борда.
— И то бързо.
Кетол не направи това, което трябваше — да закима много енергично.
Вместо това помълча и накрая сви рамене.
— Ами, в момента няма значение какво искаме да направим, освен ако не искате да си оставим заплатите и не мислите, че ще можем да вървим през дълбокия сняг като тройка наталийски рейнджъри.
— А ние не го можем — отвърна Пайроджил.
— Ами, дори и да можехме, остава въпросът с парите, а не ми харесва да се отказваме от заплатата си. — Кетол разпери ръце. — Тъй че засега не напускаме…
— Остър поглед имаш за очевидното, Кетол — рече Пайроджил.
— … а това означава, че можем поне да помислим за предложението на Морей, нали?
— Какво има да му се мисли? Докъде си ни докарал, без ние да знаем? — Пайроджил се постара да се успокои. Това, което трябваше да направят, бе да се отделят от тази война. Вместо това с всяка изтекла минута като че ли все повече се заплитаха в местните дела, което изобщо не беше работа за сериозния наемник, нито беше негова грижа.
Първо, онова пазене на Морей срещу заплахата от някакъв явно митичен убиец, после назначаването от Началник мечовете да помогнат за опазването на мира между враждуващите фракции, а сега…
— Не. — Пайроджил поклати глава. — Да направим това: мамка му, не. Казвам ви го веднага: моят отговор е не.
Дърайн кимна.
— Моят също. И изобщо не съм сигурен дали този цурански съгледвач предвещава цурански натиск на изток, още по-малко в късна зима, но ако е така, при техния брой и броя на мътците на пътя им, ще пометат през Ламът и няма да се спрат, докато не стигнат Лориел.