Легенди за Войната на разлома

Не че Стивън Арджънт смяташе, че е Верхайен, не и след споразумението от предната вечер, довело до отстъпката на Морей. Да, Верхайен сигурно бе изпитвал омраза към Морей, но това отчасти беше просто заради съперничеството за графството, а от снощи това съперничество беше приключило, след отстъплението на Морей. И да беше останала някаква враждебност, щеше да е затаена, след като беше спечелена по-голямата награда.

Но ако не беше Верхайен, кой тогава?

И защо?

Стивън Арджънт поклати глава. Точно на такъв въпрос едва ли можеше да отговори един идиот като него, идиот, идиот, който явно не можеше да се справи с простата задача, която му беше възложил графът — да опази жив един поземлен барон, идиот, който бе допуснал дисциплината сред войниците му да се разхайти дотолкова, че да заспиват на пост.

Извинения нямаше да има. Самият той винаги беше подчертавал тази основна истина и всеки от сержантите му бе готов да пребие с ритници всеки, хванат да спи на пост, дори на уж толкова формален пост като този пред покоите на барона в замъка. И да, важно беше да се разделят фракциите на тези настръхнали от омраза барони, затворени от виелицата в града.

Щеше да представи оставката си на граф Вандрос веднага след завръщането му и ако, колкото и да беше невероятно, графът решеше да задържи такъв безполезен глупак за редник, Стивън Арджънт щеше да изкупи вината си с меча и пиката в строя.

Посочи войника на стола, а след това — вратата.

— В тъмницата. И поставете трима души на вратата да го пазят. — Изгледа пепелявото му лице. — И няма да се бесиш в килията — ще изчакаш присъдата на графа и ще я понесеш като мъж.

Войникът кимна.

— Аз също ще чакам моята — изсумтя Началникът на мечовете. Само да не се беше правил на толкова умен. Само да не си беше позволил лейди Мондегрийн да го убеди, че Кетол и хората му ще са много по-полезни, ако пазят спокойствието в града, докато тя постигне мир между Морей и Верхайен, вместо да се безпокои от някакъв несъществуващ убиец с агенти не само в Ламът, но и сред цураните.

Но тя се беше оказала убедителна, както и фактите — този хипотетичен убиец си беше точно това, хипотетичен, до тази заран — и от ден на ден изглеждаше все по-малко вероятно наистина да съществува. Нито тя, нито той бяха хора, които лесно можеха да се впечатлят, но тримата флибустиери ги бяха впечатлили и двамата.

„Да, обвинявай мъртвите сега“, помисли си той, отвратен от себе си.

Но за момента идеята наистина му се беше сторила добра и ако този идиот, поведен сега към тъмницата, не беше заспал, все още щеше да изглежда добра. Непосредствената заплаха все пак беше да не избухне война между фракциите, а ако се случеше това…

Което все още беше възможно и вероятно щеше да се случи.

Вдигна очи към Том Гарнет.

— Това нещо не може да изчака до връщането на графа, нали? Как мислиш?

— Някой трябва да открие кой е убил барон Морей и лейди Мондегрийн — отвърна капитанът. — Някой благонадежден и разчитащ на авторитета на графа на Ламът. И то бързо, преди всичко да се разпадне. Не може да сте вие или аз… защото ние сме тъпите идиоти, допуснали баронът да бъде убит, докато го пазят нашите хора.