Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
Но Пайроджил не беше такъв глупак и наистина държеше да се наспива добре през следващите двайсет години, и то по-добре от по един час на всеки три.
— Е — каза той, — трябва да решим. Да или не? Решаваме ли, че ни харесва вкусът на ламътската конспирация и искаме още, в добавка с малко повечко интрига? Или правим това, което би направил всеки разумен човек, и бягаме в първия миг, в който можем? А ако това означава да оставим заплатите си, така да бъде.
Дърайн се изсмя.
— Мисля, че позицията ти е ясна. Както и моята.
— Но…
— Млъкни, Кетол. Мой ред е да говоря. — Дърайн поклати глава. — За избора си ще съм ясен: аз напускам. Ако ще е с един от вас или с двамата — чудесно. Кетол, ако искаш да останеш и да поемеш тази служба, желая ти всичко хубаво, сбогуваме се и си делим златото, както си му е редът, преди да си тръгна. Не обичам сложните неща, а колкото повече се забъркваме с тези северняшки благородници, толкова по-сложни стават. Тая работа не е за мен.
Пайроджил кимна.
— Съгласен. Двамата казваме „не“ на любезното предложение на барона. Ако ти искаш да кажеш „да“, оставаш сам.
Кетол помълча за миг, после раменете му се отпуснаха.
— Прави сте. Просто исках да помислим.
— Помислихме. Поговорихме. Решавай.
Кетол вдигна примирено ръце.
— О, все едно. С вас съм. — После въздъхна. — А ако сте решили да ме смятате за глупак, че съм мислил дали да не останем, карайте.
Пайроджил го потупа по рамото.
— Виж, мисля, че няма други мъже, които бих искал да ме пазят откъм гърба, и това е факт. Е, разбрахме ли се?
— Вече го казах.
— Добре.
На Пайроджил му хрумна нещо, но го отхвърли веднага. Или поне се опита.
Манипулацията беше едно; убийството — съвсем друго.
Не бе възможно лейди Мондегрийн да е отровила мъжа си, за да може да се омъжи за любовника си. Нали? Асталонският жрец със сигурност щеше да забележи наличието на отрова, дори да не е могъл да намери лек.
Не, реши той. Не беше отровила съпруга си. Ако тази жена бе готова да оставя след себе си трупове, за да се издига, нямаше защо да чака толкова дълго, за да се отърве от досадния си съпруг, а и дирята от трупове щеше да е по-дълга. Освен това той бе виждал немалко хладнокръвни убийци и можеше да разчита на двайсетгодишния си опит, че тя не е такава.
Все едно, беше почти приключило.
Въздухът се стопляше, между двамата най-враждебни помежду си барони беше сключен мир и трябваше само учтиво да отхвърлят щедрото предложение на барон Морей и лейди Мондегрийн, да си получат заплатата и да потеглят на юг колкото може по-скоро. Стига да можеха да си вземат парите, преди да се наложи да тръгнат.
Потрепери.
Макар да беше станало по-топло, все пак си беше студено.
Глава 12
Утро
Всичко изглеждаше мирно.
Златното утринно слънце едва-що беше прехвърлило източните стени, за да грейне през вече разтворените прозорци и да плисне златна утринна светлина в спалнята на лейди Мондегрийн на втория етаж на замъка. Гоблените, покрили каменните стени срещу прозорците, блестяха с неочаквана яркост, лумнали от танцуващите по тях златни лъчи. Бурканчетата и стъклениците, подредени по нощната й масичка, просветваха като скъпоценни камъни и отпращаха искрящи мушици в по-сумрачните ъгли на стаята. С издигането на слънцето отразената светлина сякаш се раздвижи оживяла, ярка и променяща цвета си от златно в сребристо и бяло.
Една явно опразнена бутилка великолепно червено от Рейвънсбърг лежеше на масичката до две чаши, едната празна, другата — с останал на дъното пръст вино. Деликатесите на подноса до виното — ядки, хапки месо и сирене — през нощта бяха изсъхнали.
На един стол до леглото грижливо сгънати лежаха мъжко облекло и женска нощница.
Маслото в светилника отдавна бе догоряло — или светилникът кротко и мирно беше загасен.
Долните дрехи на прегърнатите под завивката две тела бяха по-раздърпани, отколкото при най-кротък сън.
Всичко беше съвсем мирно.
Любовниците лежаха обърнати един към друг, сякаш се бяха взирали в очите си, преди да потънат в сън. Дори същинското море от кръв от срязаните им гърла бе попило в чаршафите, съсирено, за да останат да лежат притиснати един до друг… барон Морей и лейди Мондегрийн, неподвижни в смъртта.
Глава 13
Разследване
Пазачът беше заспал.
Бледен и треперещ, призна си го сам.
Стивън Арджънт му вярваше.
Началникът на мечовете му посочи празния стол. Том Гарнет гледаше. В края на краищата нямаше смисъл да държи „мирно“ един мъртвец, а оковаването му в тъмницата можеше да изчака няколко минути, докато Стивън Арджънт измисли какви въпроси да зададе. Ако изобщо имаше нужда от въпроси.