Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
Е, не, едва ли един несъществуващ цурански съгледвач можеше да принуди благородниците в Ябон сериозно да преразгледат стратегията си, нали?
Надяваше се, мислеше, че не може, но…
Но всъщност това не беше негов проблем. Започнеше ли топенето на снеговете, тримата с Дърайн и Пайроджил щяха да заминат за по-спокойни места и времена някъде другаде — където и да е, без цурани и Буболечки — а какво става в Кралството изобщо и в Ламът в частност нямаше повече да е тяхна грижа. А дори и да се чувстваше малко виновен — макар всъщност това чувство да не му беше познато, — беше достатъчно добър играч, за да не го изпише на лицето си.
— Има един въпрос, който трябва да обсъдя с теб — каза баронът. Лицето му беше строго. Извади някаква хартия от кесията си.
— Това пристигна снощи с пощенски гълъб от Мондегрийн. Баронът е починал. — Гласът му бе спокоен, все едно обсъждаше времето. — Което се очакваше, макар че… — Поклати глава, сякаш намирането на думи го затрудняваше. Замълча, след което повтори: — Което се очакваше.
Кетол кимна.
— Знам, че се очакваше, и като че ли баронът го посрещаше с кураж и достойнство. — Стори му се уместно да го каже; доколко беше вярно, нямаше значение. — Срещнах се с него само веднъж, но ми се стори доблестен мъж.
Морей кимна.
— Такъв беше. Имахме си разногласия, но той се държеше достойно и не се съмнявам, че щеше да е така и ако Карла се беше омъжила за мен, вместо за него.
Кетол едва сдържа изумлението си. Доколкото бе в течение, лейди Мондегрийн открай време си беше лейди Мондегрийн. Мисълта, че като младо момиче е била увлечена по друг мъж, освен съпруга й, му се стори… едновременно съвсем логична и крайно нелепа, макар че всъщност май бе забелязвал податки за това. Морей не беше нейно скорошно завоевание, утеха за дама, лишена от съпружеска ласка поради старост и болест; по-скоро се оказваше неин стар ухажор, домогващ се навярно до сърцето й, въпреки че баща й бе дал ръката й на Мондегрийн.
— Лейди Мондегрийн знае — каза Морей. — Прибра се в покоите си, а отец Еринти й даде отвара да й помогне да заспи. Тя отказа. — Стисна зъби за миг и добави: — Бележката на отец Кели е съвсем кратка.
Кетол беше наясно с това — че колко дълго писмо може да донесе един гълъб?
— Но съобщава, че следва по-дълго писмо, продиктувано лично от барона, и имам известни очаквания какво ще се казва в него, предвид последните писма, които изпрати в Ламът.
Ема се върна с бутилка вино и две чаши на поднос — държеше го непохватно пред издутия си корем.
— Да ви налея ли, милорд?
Той поклати глава.
— Не. Аз ще се погрижа. — Погледна я и тя се усмихна и кимна.
— Само звъннете, ако ви потрябвам, милорд.
— Да — отвърна той и я освободи. Отпуши бутилката и наля чаша вино първо на себе си, а след това и на Кетол.
— В памет на Джордж, барон Мондегрийн — рече Морей, като вдигна чашата. — Дано да го помнят дълго за неговата доброта, мъдрост и чест, с благодарност и признателност.
Изчака.
Тостовете, които Кетол, Пайроджил и Дърайн вдигаха за своите загинали другари, бяха по-кратки и не толкова пригодни за вежлива компания. Кетол се напрегна да измисли подходящите думи, след като обичайните едва ли щяха да стоят много добре. „Горкия тъпак“ не вървеше никак, нито „А ние му прибрахме кесията!“, или пък „И ако никой не го погребе, може да си изгние където си лежи“.
— За барон Мондегрийн — каза накрая.
Отпиха.
— А сега… по другите въпроси; които може да те засягат или не. — Морей килна глава. — Трябва да те попитам: какво все пак каза на барон Мондегрийн, когато се срещна с него?
Кетол сви рамене.
— Нищо особено, милорд. Беше общо взето „да, милорд“ и „разбира се, милорд“, обичайните неща, които човек казва на благородник.
— Странно. — Баронът изглеждаше озадачен, макар решаването на загадката да не изглеждаше особено спешно. — Ти явно си го впечатлил, а той… не се впечатляваше лесно. Имаше ли някакъв разговор за дъбова горичка? За това, че се надяваш да се срещнеш с него или със сина му там, някъде след двайсет години?
„Дъбове?“ Единственият разговор, който Кетол беше водил за дъбова горичка, беше с… О!
— Не, доколкото бих могъл да кажа, сър. — Разговорът му за дъбова горичка беше с лейди Мондегрийн, не с мъжа й или за детето й. Как и защо тази история се бе променила, не можеше да си представи, макар да имаше известни предположения за единствения човек, който можеше да е намесен в това.
Морей се намръщи.