Лунните градини
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
Уискиджак хвърли поглед към Калам, след което сви рамене.
— Продължавай.
— Даруджистан е изпаднал в паника. Никой нищо не знае. И Дужек, начело на бунтовническа армия. Той ще оправи нещата. В ръцете му пада безмерно богатство — а на него ще му трябва всичкото, ако иска да се противопостави на онова, което императрицата ще прати срещу него. Така в края на краищата градът е завладян. Много хитро. — Паран млъкна.
— Не беше зле — призна Уискиджак и се ухили на изненаданите физиономии на Малът и Калам. — Само едно парче от мозайката липсва. — Погледна Паран. — Едно нещо, което сигурно ще облекчи неприятното усещане на капитана за коварство, ако не и гнева му.
Усмивката на Паран беше хладна.
— Изненадай ме.
— Добре, капитане. Все тая ни е дали императрицата ще поиска да тръгне срещу нас. На нея ще й се отвори достатъчно работа, след като Седемте града са само на няколко дни от обявяването на своята независимост. Всичко се срутва, капитане. От всички страни. Защо тогава поддържаме своята армия? Погледнете на юг. Нещо се надига там, нещо толкова гадно, че имасците пред него приличат на котенца. Като казвам, че сме в беда, нямам предвид само Дженабакъз, говоря за целия свят. И точно затова ни е нужен Даруджистан.
— Какво има на запад? — попита скептично Паран.
Отговори му Калам, с изпълнен със страх глас.
— Там е Пророкът на Панион. Според мълвата поне. Пророкът е обявил свещена война. Геноцидът е започнал.
Уискиджак стана и каза на Калам:
— Обясни му го на човека. Все пак трябва да се свържем с тази Гилдия. Гуглата знае, вече се показахме в кръчмата. Но може би не стига. — Погледна Паран. — Капитане, не мисля, че адюнкта Лорн трябва да разбере, че сте жив. А вие?
— И аз.
— Можете ли да се задържите тук, докато ви повикам?
Паран погледна Калам, след което кимна.
— Добре. Малът, да тръгваме.
— Загубихме поне два дни — заяви Лорн, благодарна на задържалата се дневна топлина. — Конете са жадни.
Туул стоеше и я гледаше как приготвя конете за пътя към Даруджистан.
— Как е раната ви, адюнкта?
— Общо взето се изцери — отвърна тя. — Отатарал ми въздейства по този начин.
— Моята задача е изпълнена — каза имасецът. — Ако пожелаете да тръгнете с мен, след като си изпълните мисията, ще ме намерите тук в следващите десет дни. Искам да го видя този Джагътски тиран, макар че той няма да ме види, нито ще му се меся. Мислите ми за успех са с вас, адюнкта.
Лорн яхна коня си и погледна имасеца.
— Желая ти всичко добро в търсенията ти, Онос Т’уулан.
— Това име е минало. Вече съм Туул.
Тя се усмихна, стисна юздите и смуши коня; товарният кон тръгна след нея. Да, сега тя щеше да съсредоточи дарбата си в намирането на Монетодържача. До този момент не си беше позволила да мисли за Опонн. Имаше твърде много други, по-непосредствени грижи, като Сори.
При мисълта за загубата на капитан Паран я изпълни съжаление. Този човек щеше много да улесни задачата й, може би щеше да я направи дори приятна. Колкото и да беше груб и от минута на минута да ставаше все по-мрачен, трябваше да си признае, че я привличаше. Може би имаше нещо в това.
— Е — въздъхна тя, — умирането никога не влиза в плановете ни.
Сметките на Туул й даваха на разположение най-много два дни. След това джагътът щеше да се пробуди напълно и да се освободи от плена на гробницата. Много преди този момент Финнест трябваше да се скрие на сигурно място. Очакваше с нетърпение да се срещне със Сори — ръката й инстинктивно посегна към меча. Да убие слуга на Сянката, може би самото Въже! Удоволствието на императрицата щеше да е неизмеримо.
Даде си сметка, че съмненията, които я терзаеха доскоро, породени от тъмните криле на знанието, вече са се уталожили. Въздействие от времето, прекарано в гробницата? По-вероятно от жълъда в джоба й. А може би несъзнателно ги беше преодоляла. „Когато дойде времето за действие, всички съмнения трябва да се надмогнат.“ Поредното правило на Нокътя. Познаваше себе си добре и знаеше как да се контролира. Години тренировка, дисциплина, вярност и дълг. Качествата на войника.
Беше готова за мисията си и с това осъзнаване бремето от раменете й падна. Тя подкара коня в галоп.
Крокъс изви врат и примижа в тъмнината.
— Най-горе — рече той. — Оттам можем да виждаме целия град.
Апсалар изгледа стъпалата с колебание.
— Ужасно тъмно е — каза тя. — Сигурен ли си, че тази кула е изоставена? Татко ми е разправял истории за призраци, за немрящи чудовища и всички те живеят сред развалини. — Огледа се, широко отворила очи. — В места точно като това.