Жената от леса [bg]

Мокси носеше светлосин костюм с толкова ярка вратовръзка, че приличаше на вик за помощ. Пиеше кафе и четеше „Прес Хералд“, а на масата бяха наредени още „Бостън Глоуб“, „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Поуст“. Ако някой ден вестникарският бизнес фалираше, вината нямаше да е на Мокси. Все пак двамата с Паркър имаха нещо общо.

- Вече ти поръчах - каза той, когато Паркър седна срещу него.

- Откъде знаеше какво искам?

- Има ли значение? Тук всичко е хубаво.

Паркър не можеше да възрази срещу това, но въпреки всичко предпочиташе да го питат за такива неща.

Мокси прелисти вестника си.

- Виж какво намерих в „Шишарката и врабецът“ - каза той.

На пейката до Мокси лежеше хартиена торбичка с логото на „Шишарката и врабецът“ - екстравагантен магазин за подаръци на Фрий Стрийт. Паркър разгледа съдържанието, докато му наливаха кафе. Опита се да намери подходящите думи, но не успя, така че се задоволи с простото отбелязване на факта.

- Чаши с Героите на Тората.

- Аха.

Бяха общо четири, всяка със син портрет на един от въпросните герои: А. Хилдензаймер, Ицхак Спектор, Р. Елизър Голдбърг и С. И. Рабинович. Паркър нямаше представа защо тези мъже минават за герои в кръговете на Тората. Единственото, което можеше да каже със сигурност, беше, че чашите не изглеждаха непременно по-добре с техните образи.

- Не знаех, че си евреин.

- Никога не е ставало дума, пък и аз съм само малко евреин. А и не е нужно да си евреин, за да оцениш тези лоши момчета.

Изглеждаше напълно сериозен.

- Е - отвърна Паркър, - добра находка.

Под всеки портрет пишеше: „Разменяй с приятели“.

- Явно могат да се разменят - каза той.

- Какво имаш предвид?

- Сигурно, ако имаш две еднакви, можеш да размениш едната, като с бейзболните картички. Нали се сещаш, все едно да размениш Джон Уосдин за Мани Рамирес.

- Защо някой би си купил две еднакви?

- Мокси, аз лично не разбирам защо човек би си купил и една от тези.

Мокси върна чашите в плика с изражение, което Паркър можеше да определи единствено като наскърбено.

- Натъжаваш ме - каза адвокатът.

Закуската им пристигна. Мокси се беше спрял на омлети „Димяща гъсеница“ и за двамата - три пикантни яйца, пържени настъргани картофи, печен лук, листно цвекло с препечена филийка и допълнителна гарнитура от заведението. В „Баю Китчън“ вярваха, че са прецакали клиентите, ако чинията се вижда под храната.

- Яж - рече Мокси, - заслабнал си.

Самият той си беше все толкова едър, въпреки че някак си успяваше да бяга в полумаратони, без да умре. Или беше чудо на медицината, или Бог не смееше да го извика при себе си от страх да не заведе дело срещу него.

Мокси натъпка устата си с картофи и яйце и почука с ножа по вестника. Сочеше кратка статия, в която се казваше, че полицията все още няма никаква следа, която да ги наведе на повече информация за палежа на скъп автомобил в близост до брега предишния уикенд.

- Случайно да си чул, че някой е взривил пикапа на Били Оушън на някакъв паркинг до „Къмършъл“?