Жената от леса [bg]

19

Паркър гледаше слънцето, което грееше ниско над блатата и хвърляше златни отблясъци върху морето. Изгряваше, залязваше, изчезваше. Един ден, втори ден. Къщата отразяваше ехото от собствените му стъпки и ничии други. Той прегърна самотата. Още скърбеше, а толкова стара скръб не може да бъде споделена. Човек трябва да я преживява сам.

Колко време мина, откакто му ги отнеха - съпругата му и първото му дете? Имаше ли вече значение? Годините му с тях бавно се изплъзваха, месеците се свиваха до минути, дните - в секунди. Чувстваше как губи спомени. Сюзан и Дженифър, майка и дъщеря, се стопяваха като далечен сън. Затова Паркър трябваше да затвори вратата си за другите хора, поне за малко. В тишината можеше да изрови спомени и да възвърне любимите си същества.

А ако почакаше достатъчно дълго, можеше да го обгърне различна тишина, покой на вслушване.

Той седеше неподвижно до прозореца, зад който светлината бавно чезнеше в очакване на здрача - онзи миг, когато сенките се полюшват на ръба, преди да бъдат изцяло погълнати от спусналата се нощ, - докато не му се стори, че я зърва. Движение там, където нищо не се движеше; изгубено момиче, потрепващо като мушица над пейзажа, а обезобразеното му лице беше милостиво скрито от косите, гората и начеващата нощ.

Дженифър, изгубената дъщеря.

Мъртвата дъщеря.

Едва тогава той отвори уста.

- Кажи ми.

Гласът му накара движението да спре; детето само наклони леко глава, дочуло думите на баща си през преградата на стените, през плетеницата от клони, през мъглите, които искаха да ги задушат.

какво да ти кажа?

- Кажи ми кой съм.

ти си баща ми

- Кажи ми защо съм тук.

за да умреш

- А какъв е смисълът?

не мога да ти кажа

- Уморих се да не знам.

не бива да се страхуваш

- Но е така.

аз ще бъда с теб, когато настъпи

- Ами Сам?

Другата му дъщеря, живото дете, с което мъртвото също говореше.

тя няма да бъде там накрая

- А ще бъде ли в безопасност?

тя винаги е в безопасност

- Съжалявам, че те предадох.

не си ме предал

- Съжалявам, че не успях да те защитя.

ти не можеше да ме защитиш

- Ако бях до теб...

тогава и ти щеше да умреш заедно с мен, заедно с нас

- Аз го исках. Исках болката да свърши.

не бъди егоист, тате

Тате.

- Ти не разбираш.

разбирам

- Не мога да продължавам така.

но трябва

- Защо?

защото те се събират

- Кои „те“?

защото са близо

- Кой е близо?

небоговете

- Небог?

не, тате, не ме слушаш не един, а много

- Не разбирам.

има богове в боговете, три в едно, отражения на старите

- И какво искат Небоговете?

искат да сложат край на всичко

- А как се очаква аз да им попреча?

като живееш

- Да се живее е трудно.

да се умре е по-трудно

Той напрегна взор да я види. Сенките я поглъщаха в себе си.

а ти ще умреш

- Остани.

ще има болка, но аз ще бъда там, за да я споделя

А после?

ще продължим заедно към морето

Черният мрак се сгъсти и тя изчезна.

Паркър затвори очи. Всички тези сънища, всички тези скърби. Краят им не се виждаше.

Но приближаваше.