Теракотеното куче [bg]

— Няма нищо. Тогава сигурно сте виждали нещо от Йеронимус Бош.

— Не, господине — каза Инграсия и започна да се поти. Този път наистина се изплаши, а лицето му започна да придобива зеления цвят на облеклото му.

— Няма значение, както и да е — каза великодушно Монталбано. — Исках да кажа, че човек, като види някаква картина, му остават първите общи впечатления, които е придобил от нея. Съгласен ли сте?

— Съгласен съм — каза Инграсия, вече подготвен за най-лошото.

— След това лека-полека в мисълта му може да се върне някой детайл, който е видял и се е запечатал в паметта му, но е бил сложен настрана, като нещо не особено важно. Ще ви дам няколко примера: отворен или затворен прозорец, някакъв шум, откъде да знам какъв, изсвирване, песен, преместен стол, автомобил, който е бил там, където не е трябвало да бъде, някаква угасена светлина… Такива ми ти работи, детайли, особености, които накрая се оказва, че са от изключителна важност.

Инграсия извади от джоба си бяла носна кърпичка със зелен ръб и попи потта си.

— Накарахте ме да дойда тук само за да ми кажете това ли?

— Не. Щях да ви създам напразно неудобство, не бих си го позволил. Исках да разбера дали сте получили новини от онези, които според вас са ви организирали шегата с престорения обир.

— Никой не се е обаждал.

— Странно.

— Защо?

— Защото хубавото на шегата е да й се насладиш след това с човека, чиято жертва е. На всяка цена, ако случайно се обадят, ме уведомете. Приятен ден.

— Приятен ден — отговори Инграсия, изправяйки се. От него течеше пот, а панталоните му се бяха залепили за задника.

Фацио се появи облечен елегантно с чисто новата си униформа.

— Аз съм тук — каза.

— А папата в Рим.

— Окей, комисарю, разбрах, че днес не ви е ден — понечи да си тръгне, но се спря на прага. — Обади се заместникът ви Ауджело, каза, че зъбите го болят ужасно. Ще дойде само ако има нужда от него.

— Слушай, знаеш ли къде са откарани парчетиите от фиатчето на кавалер Мизурака?

— Да, господине, все още са тук, в нашия гараж. Чуйте какво ще ви кажа, всичко това е чиста завист.

— Ама за какво ми говориш?

— За зъбобола на господин Ауджело. Обзет е от пристъп на завист.

— И на кого завижда?

— На вас, защото вие ще участвате в пресконференцията, а той не. А може и да е ядосан, защото не му казахте името на онзи, когото арестувахме.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Да, господине, разбрах, тръгвам си.

Когато Фацио затвори добре вратата зад себе си, Монталбано набра някакъв номер. Отговори му женски глас, който звучеше като пародия на дублиран глас на негърка.

— Ало? Кой обажда? Кой говора ти?

„Откъде ли намират камериерките в къщата на семейство Кардамоне?“ — запита се Монталбано.

— Там ли е госпожа Ингрид?

— Да, но кой говора?

— Аз съм Салво Монталбано.