Брит-Мари беше тук [bg]

– Мислех да ти го дам като, знаеш, подарък за добре-дошла-на-новата-работа. Но виждам, че ще е по-скоро като, как се казва? Подарък по случай настаняването ти!

Брит-Мари държи оскърбено кутията пред себе си, сякаш тя тиктака.

– Моля да отбележа, че не живея тук.

Някоя се усмихва.

– А къде спа снощи?

– Не спах – отговаря Брит-Мари, която изглежда все едно иска да хвърли кутията през вратата и да запуши уши.

– Има, таковата, хотел, знаеш – казва Някоя.

Брит-Мари кима добронамерено.

– Ха, той сигурно също се намира в онази сграда, предполагам? Пицария и автосервиз, и пощенски клон, и магазин за хранителни стоки, и хотел? Сигурно ви е приятно. Никога да не се налага да решавате къде да отидете.

Лицето на Някоя се свива в неподправена изненада.

– Хотел? Защо ми е тоя хотел? Не, не, не, Брит-Мари. Придържам се към, как се казва? Основната си дейност!

Брит-Мари пренася нерешително тежестта си ту на десния, ту на левия крак. Накрая отива и слага кутията в хладилника.

– Не обичам хотели – съобщава тя и затръшва вратата на хладилника.

– Не, по дяволите! Не оставяй виното на студено, ще стане на бучки! – виква веднага Някоя.

Брит-Мари я зяпва.

– Наистина, абсолютно необходимо ли е да ругаете тук, вътре, все едно сме сбирщина варвари?

Някоя се приближава и започва да отваря кухненските чекмеджета, докато не намира филтър за кафе.

– Шииит, Брит-Мари! Ще ти покажа. Прецежда се. И става о’кей. Или, знаеш, можеш да го смесиш с фанта. Имам евтина фанта, ако искаш. От Китай, знаеш!

Тя млъква, щом забелязва кафеварката. Или поне остатъците от нея. Брит-Мари сключва неловко ръце пред себе си и като че ѝ се иска да забърше невидим прах от ръба на голяма черна дупка, след което да потъне в нея.

– Какво... стана? – пита Някоя, поглеждайки първо парцала за под, после следите с форма на дръжка на парцал за под по кафеварката.

Брит-Мари мълчи дълго с пламнали бузи. Възможно е да мисли за Кент. Накрая прочиства гърло, изправя гръб, поглежда Някоя право в очите и отговаря:

– Удар от камък.

Някоя я гледа. Гледа кафеварката. Гледа парцала. После започва да се смее. Силно. После кашля. После се смее още по-силно. Брит-Мари дълбоко се засяга. Идеята не беше да е смешно. Или поне така ѝ се струва. Доколкото си спомня, от много години не е казвала нещо с идеята то да е смешно. Затова се обижда от смеха, понеже предполага, че се смеят на нея, а не на това, което е казала. Така става, когато човек прекара достатъчно дълго време до друг човек, който постоянно се опитва да се шегува. Във връзката им нямаше място за други шеги, освен тези на Кент. Той беше забавен, докато тя миеше чинии в кухнята. Така бяха разпределили задълженията си.

Но ето че сега Някоя въпреки всичко така кашля и се смее, че инвалидната ѝ количка почти се обръща. Това кара Брит-Мари да се чувства несигурно, а естествената ѝ реакция срещу несигурността е раздразнението. Не агресивността, естествено, защото Брит-Мари не е агресивен човек. Но все пак отива и крайно демонстративно взима прахосмукачката, за да се захване с покритите с бакпулвер дивани.