Ключът [bg]

Беше сам в единичната стая в неврологичното отделение и бе придърпал стол до леглото й. Никога не се беше чувствал толкова безпомощен. Стресът изостряше сетивата му. Хладният въздух в стаята. Тихите разговори в коридора. Парливата миризма на антисептик и белина. Но най-вече се фокусираше върху настоятелното пиукане на мониторите, които следяха всеки неин дъх, всеки удар на сърцето, равномерното капване на капките в интравенозната система.

Напрежението сковаваше болезнено гърба му, мускулите му бяха готови да експлодират, ако нещо се случи. Ако електрокардиограмата покаже някаква аритмия, ако дишането й се забави, ако притокът на манитол спре.

Кат лежеше по гръб с повдигната глава, за да се намали рискът от оток на мозъка. Изпорязаните й ръце бяха бинтовани. Само две тънки бели цепки се виждаха между клепачите й. Устните й се свиваха при всяко издишване, а клампата на носа подаваше необходимото количество допълнителен кислород.

„Продължавай да дишаш, мила“.

Докторите бяха обсъдили дали да не я интубират и да я поставят на изкуствено дишане, но тъй като нивото на кислорода в кръвта й си оставаше 98 процента, решиха да изчакат — още повече че изследванията й не бяха приключили, а предстояха и допълнителни процедури. Ако се наложеше да я местят, това можеше да се направи по-лесно без апарат за изкуствено дишане.

Монк се загледа в пулсоксиметъра[6], защипан за показалеца й. Помисли си дали да не провери показанията му с изкуствената си ръка, но я беше свалил от китката си. Сега тя лежеше на масичката до леглото. Все още свикваше с новата протеза. Дори когато беше свалена, синтетичната й кожа продължаваше да предава сигнали до маншона на китката и до микрочиповете в мозъка му и да регистрира студения въздух в стаята. Мислено размърда пръсти и се загледа как пръстите на протезата също се размърдаха в отговор.

„Ако можех да накарам и пръстите на Кат да направят същото…“

Нечии стъпки привлякоха вниманието му към вратата. Слаба медицинска сестра влезе със сгънато одеяло в едната ръка и чаша в другата.

Монк се пресегна към масичката и си сложи протезата. Усети как се изчервява, притеснен, че е сварен в този вид.

— Донесох допълнително одеяло — каза сестрата и вдигна пластмасовата чашка. — И няколко бучки лед. Не ги слагайте в устата й, само ги прокарайте по устните й. Може да действа успокояващо. Поне така твърдят пациентите, излезли от кома.

— Благодаря.

Монк взе чашката. Беше благодарен, че е в състояние да предложи поне това малко облекчение на Кат. Докато сестрата я завиваше с второто одеяло, Монк леко докосна с бучка лед първо долната й устна, после горната, сякаш й слагаше червило — не че Кат използваше подобни неща. Вгледа се в лицето й за някаква реакция.