Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
А водата?
Отправих се към реката. Още щом тръгнах, знаех, че е глупаво, тъй като не мога да надзърна в дълбините на водата… Въпреки това отидох на брега, какво друго ми оставаше. Все повече облаци от дим се издигаха в далечината. Никой не бе затворил газовите печки, нито пък металолеярните; от късите съединения възникваха искри. От прозорците изскачаха пламъци, плъзваха се по покрива и пожарите постепенно започваха да си вършат работата в останалите сами на себе си квартали.
Тинестата река лениво се влачеше в облицованото с камъни корито. Отново трябваше да приседна, защото краката ми се разтрепериха, не бях в състояние да се крепя на тях. Всъщност какво щях да правя, ако водата бе защитила живеещите в нея? У рибите ли да търся опора?
Може би не сме изпаднали чак дотам.
Под водата е можело да има и хора. Ако не в реката, в морето… Леководолази… Подводници… Само би трябвало да ги открия… Да дам признак на живот, да уловя признак на живот… Водата спира гама-лъчите. Дори и космическото лъчение се поглъща от нея. Ако не на повърхността, по-надълбоко. Не знам доколко, но във всяка енциклопедия мога да го проверя. А модерните атомни подводници проникват много надълбоко.
Най-после нещо, за което мога да се заловя.
Тогава иззад завоя се показа корабът. Беше малък кораб, бял, като пътническите, плаваше бавно надолу по течението. Носът му бе насочен право по фарватера, сякаш кормчията твърдо поддържаше курса. По палубата не виждах никого, но вече се свечеряваше, под облачното небе сенките се размиваха, а и корабът беше доста далеч. Но се приближаваше и сърцето ми заби по-силно.
След като излезе от завоя, корабът бавно се обърна настрани. Едва тогава забелязах, че няма ход, а само течението го влачи накъдето си иска.
Все пак, ако дойде насам, бих могъл да се кача, да хвана щурвала и да го поведа в средата на реката, по фарватера! Детски блян? Възкръснала носталгия? Та нали корабите се движат много бавно, дори и надолу. Но реките ги носят към морето!
Корабът обаче първо мързеливо се завъртя около оста си, после, като изхвърлен от водата животински труп, се блъсна в отсрещния бряг. Водата донесе до мен тежкия звън на металното тяло. Не можеше да се види как се е ударил, но по всяка вероятност не бе получил пробойна, а само се бе огънал. Разклати се от удара и сякаш получил нов тласък, остана на повърхността и се върна в средата на реката. Дори и да стигнеше до моя бряг, щеше да бъде много по-надолу; напразно щях да тичам към него, нямаше да мога да го стигна. Отказах се от това още преди да бях започнал да се надявам. Здрачът бавно го погълна.
Видях бялото му тяло още веднъж, за момент, когато една мълния косо разкъса небосвода. След това заедно с гърма се спусна тъмнина. Разрази се буря. Буря със страхотна сила и ярост, но все пак земно, метеорологично явление. Светкавиците падаха една след друга, ръфаха опашките си и скоро заваля дъжд.
Докато стигна до колата си, вече плющеше. Запалих фаровете, но нито на къси, нито на дълги светлини виждах нещо. Чистачките протестираха срещу пороя, но за повече нямаха сили. В буквалния смисъл на думата напредвах от светкавица до светкавица, преценявайки приблизително пътя и препятствията пред себе си. Ако колата се поклащаше през някое препятствие или се разнасяха някакви звуци изпод колелата и надделяваха над воя на бурята, правех се, че не съм ги чул или усетил. В пороя, който прерастваше в потоп, можех да си представям, че съм на кораб…
Все пак не останах да дочакам края му. Карах със стиснати зъби и упорита решителност, въпреки че вече не отивах никъде. Просто се спасявах.
Като подгонено, уплашено животно се спасявах към дупката си, бягах към къщи.
Карах към дома си, който познавах, който беше единственото място, където не можеше да ме постигне нищо неочаквано, никакъв нов удар. Към дома си, където грохнал, със страх или без страх мога да дишам задъхан, мога да сбера сили или да загина и аз.
Качих колата на тротоара, почти до входа. Въпреки това моментално подгизнах до уши. Асансьорът беше на мястото си, но сега не изпитвах доверие към него. Качих се пеша и нахлух в жилището си.
Намерих всичко така, както го бях оставил сутринта. Защо ли пък трябваше да се е променило? Светлината на абажура подпираше стените, които милосърдно затваряха границите на усещанията. Тук, вътре, всичко беше по старому, вън беше тъмно и плющеше дъждът. А какво има отвъд тъмнината, какво има под падащата вода — не ми се мислеше за това.