Тримата мускетари
- Автор: Дюма Александр
- Год: 1978
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тримата мускетари». Краткое содержание книги:
Атос, Портос и Арамис трима смели и дръзки мускетари от ротата на господин Дьо Трети, са предизвикани от съдбата в коварна борба за спасяването на крал Луи XIII. Те трябва да провалят замисъла на кардинал Ришельо, целящ да злепостави френския монарх. Към неразделната тройка се присъединява и младият благородник Д'Артанян. Но когато той се влюбва в красивата и опасна шпионка на кардинала милейди Уинтър, мечтата му да стане мускетар изглежда почти неосъществима, а мисията за спасяване на краля - невъзможна.
— Съгласен съм, но не бъдете толкова самоуверен и си вземете кърпичката независимо от това дали е ваша или не; може случайно да ви потрябва.
— Вие гасконец ли сте? — попита Арамис.
— Да. И не отлагам срещите си от предпазливост.
— Предпазливостта, господине, е доста излишно качество за мускетарите, зная това, но е необходима за черковните служители и понеже съм само временно мускетар, държа да си остана предпазлив. В два часа ще имам честта да ви очаквам в дома на господин дьо Тревил. Там ще ви покажа удобни места.
Двамата младежи се поклониха, после Арамис се отдалечи по улицата, която водеше към Люксембург, а д’Артанян видя, че времето е напреднало и тръгна към манастира Дешо, като си казваше:
— Положително не ще мога да се върна оттам, но ако бъда убит, поне ще бъда убит от мускетар.
(обратно)Д’Артанян не познаваше никого в Париж. Затова отиде на срещата с Атос без секундант, решен да се задоволи с този, който би му предложил неговият противник. Всъщност той имаше твърдото намерение да се извини най-учтиво пред храбрия мускетар, разбира се, без да прояви слабост, тъй като се боеше да не би последиците от този дуел да бъдат неприятни, каквито са винаги последиците при подобни случаи, когато млад и здрав човек се бие срещу ранен и отслабнал противник: ако го победят, той ще удвои тържеството на своя противник; ако победи, ще го обвинят в подлост и лека слава.
Всъщност, ако не сме обрисували зле характера на нашия любител на приключения, читателят вече е забелязал, че д’Артанян съвсем не беше обикновен човек. Затова, колкото и да си повтаряше, че смъртта му е неизбежна, той не се решаваше да си умре тихичко, както на негово място би направил друг, по-страхлив и по-спокоен човек. Той се замисли върху различните характери на тези, с които щеше да се бие, и започна да вижда по-ясно положението си. Надяваше се, че Атос, чието строго лице и благородна осанка му харесваха много, след като изслуша неговото честно извинение, ще му стане приятел. Надяваше се, че Портос ще се изплаши от приключението с портупея — ако не го убият на място, той можеше да го разкаже на всички, което щеше да направи Портос смешен; и най-после, колкото се отнасяше до потайния Арамис, той не се боеше много от него и като предполагаше, че ще стигне до него, смяташе да го изпрати, както му е редът, на оня свят или поне да го рани в лицето, както Цезар съветваше хората си да постъпват с войниците на Помпей, и да развали завинаги красотата, с която Арамис толкова се гордееше.
А д’Артанян имаше и неизчерпаем запас от решителност, внедрен в сърцето му от съветите на неговия баща, а същността на тия съвети беше: „Не се покорявай на никого освен на краля, на кардинала и на господин дьо Тревил“. И той не тръгна, а полетя към манастира на босите кармелитки или Дешо, както го наричаха по онова време — сграда без прозорци сред пусто поле, която, служеше обикновено за срещи на хора, които нямат много време за губене.
Д’Артанян стигна на пустото място, което се разстилаше край манастира. Атос беше чакал само пет минути и удари дванадесет. Следователно той беше точен като самарянка и най-взискателният по отношение на дуелите не можеше да го укори в нищо.
Атос, който все още страдаше жестоко от раната си, при все че лекарят на господин дьо Тревил я беше превързал отново, бе седнал на един камък и чакаше противника си с оная спокойна сдържаност и благородно достойнство, които никога не го напускаха. Като видя д’Артанян, той стана и пристъпи учтиво няколко крачки към него. Д’Артанян се приближи към противника си с шапка в ръка — перото й стигаше чак до земята.
— Господине — каза Атос, — предупредих двама свои приятели, които ще ми бъдат секунданти, но те още не са дошли. Чудно ми е, че закъсняват — нямат такъв навик.
— Аз пък нямам секунданти, господине — каза д’Артанян. — Пристигнах едва вчера в Париж и засега познавам само господин дьо Тревил, на когото ме препоръча моят баща, който е имал честта да му бъде приятел.
Атос се позамисли.
— Само господин дьо Тревил ли познавате? — запита той.
— Да, господине, само него познавам.
— Ех — продължи Атос, като говореше полу на себе си, полу на д’Артанян, — ако ви убия, ще мина за детеубиец!
— Съвсем не, господине — отвърна д’Артанян с поклон, изпълнен с достойнство. — Съвсем не, защото вие ми правите честта да изтеглите шпагата си срещу мене с рана, която навярно много ви затруднява.