Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
— Ще трябва ли в такъв случай да ускоря вноските?
Фон Нойрат го погледна.
— Просто поддържайте нещата в ред, Артуро. Не. Няма нужда да ускорявате нищо.
Бързо кимване. Лудовизи очевидно съжаляваше за неуместната си намеса.
— И смятам, че няма нужда да отменям никой от ритуалите — каза последният от четиримата и леко се размърда на канапето. Отец Джон Джоузеф Блейни, някогашен енорийски свещеник, сега специален пратеник във Ватикана, очакваше отговор.
— Разбира се, че не — каза фон Нойрат. — Сега те са още по-важни. — Изчака познатото кимване на Блейни и продължи: — Ако това се случи в следващите няколко дни, ще се нуждаем от потвърждение за разпределението на гласовете. Това е много спешно. Вече има слухове, че Перети и аз разединяваме кардиналския съвет, като по този начин оставяме папството на не знам кого си.
— Не мисля, че ще е много трудно да приложим малко натиск в определени кръгове — обади се графинята.
— Натискът, доня, няма да е проблем — намеси се Клайст, все още седнал зад фон Нойрат. Двамата бяха развили топло приятелство, нещо като майка и син, но без обичайните усложнения. Една наставница за него… Един довереник за нея.
— Проблемът не е в прилагането на сила — каза Блейни. — Оценявам вашия ентусиазъм, хер Клайст, но физическата принуда — или някаква друга крайна мярка — трябва да е последното, крайно средство. Ако въобще е нужно.
— Но това е една възможност — каза фон Нойрат.
— Не сме в петнадесети век, Ерих — въздъхна Блейни, — И вие не сте херцог Медичи.
— Изборът няма да е проблем — противопостави се графинята, — но трябва да помислим за следващите седмици. Нали затова сме се събрали тази вечер.
— Без избори — отвърна фон Нойрат — няма да има следващи седмици.
Отново мълчание. Накрая Блейни каза:
— Трябва просто да изгладим някои неща.
Говориха още половин час и накрая Лудовизи събра документите пред себе си и каза:
— Полетът ми… Ако трябва да се прехвърлям… трябва да тръгвам веднага.
Като че ли очакваше позволение.
— Добре — кимна фон Нойрат. — Мисля, че свършихте работата си тук.
Лудовизи се изправи, очевидно облекчен.
— Ще осъществите необходимите контакти, нали? — запита фон Нойрат. — Припомнете им, че сега от тях ре изисква да поддържат абсолютна тайна.
Лудовизи кимна.
Фон Нойрат се изправи и се обърна към Блейни.
— О, между другото. Някакви новини от историята в „Сан Клементе“? Имате ли представа какво точно се е случило там?
Блейни изчака малко, после поклати отрицателно глава.
— Наистина не знам. Смятам, че хер Клайст отговаря за това. — Погледът му мина покрай фон Нойрат. — Не е ли така?
— Съвършено вярно, отче. — Младият мъж се изправи и застана почти мирно. — Това е моя грижа.
Лудовизи тръгна към изхода.
— Не забравяте ли нещо, Артуро? — попита Блейни. — Не пропуснахте ли нещо?
Графинята първа стана и коленичи на пода. Фон Нойрат показа леко раздразнение, после направи същото. Другите ги последваха. Блейни беше последен и започна молитвата:
„Идвам от Съвършената светлина, от истинския възход, който съм открил за всички, които ме търсят. Като ме приемете, вие намирате себе си, обгърнати в светлина, за да се въздигате към вечността…“
След пет минути апартаментът беше празен.
Последната група туристи мина забързано през въртящите се прегради — скоро щяха да затворят. Пиърс седеше на една пейка на двайсетина метра от тях, подпрял брадичката си с длан, и се чудеше къде ли са тръгнали — денят беше мрачен, залязващото слънце не можеше да пробие дебелата стена от облаци, но все още беше твърде рано и лампите по площада не бяха запалени. Но дори и при това положение фотоапаратите и камерите вече бяха готови.
Мислеше си да отиде в полицията, но знаеше, че Чезаре бе прав: какво можеше да каже, че да не го помислят за побъркан? От друга страна, свитъкът бе скрит под основите на „Сан Клементе“. Освен това той все още вярваше, че има някакво разумно обяснение, че Чезаре ще дойде — глупаво-добродушна усмивка, леко повдигане на раменете — и ще се смеят по пътя към близкото кафене.
— Манихеите — щеше да каже той. — Глупости!
Но в главата му звучаха думите от катакомбите: „Падна ни“.
Погледна часовника си: шест и четвърт. Огледа се. Чезаре трябваше да е тук преди половин час.
Може би за четвърти път през последните петнайсет минути стана и се запъти към пешеходната зона — широка павирана алея, простираща се на двайсетина метра във всяка посока. От лявата му страна малка група чакаше на автобусната спирка, имаше и няколко души, пред фургоните за кафе и закуски покрай оградата на Форума, но Чезаре не се виждаше никъде. Отново поглеждане към часовника.