Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
Минаха няколко секунди преди Чезаре да разбере какво му е казал.
— Какво?
— „Сокс“. Напредват.
— Какъв беше резултатът?
Пиърс продължи да гледа отсрещната стена.
— Не си спомням точно.
— И това ми било бейзболист. — Чезаре не можа да скрие усмивката си.
Внезапно в коридора се появиха светлини и той пак се напрегна.
— Светлините за туристите — каза той и тръгна към вратата. — Могат да се включват само два етажа по-нагоре. — Огледа коридора, после се обърна към Пиърс и му подаде тубата. — Ще им трябват няколко минути да слязат дотук. Пъхни това пак в дупката.
— Данте, сигурен съм…
— Моля те, Иън, направи това, което ти казвам. После ако искаш ми се смей. Но просто го направи! — Пиърс погледна цилиндричната кутия. — Сложи камъните, изключи фенерчето и изчакай десетина минути преди да тръгнеш. Аз ще се опитам да ги объркам. Ще се видим пред Колизея след час.
И преди Пиърс да може да отговори, монахът се промъкна през ниската врата и звукът от стъпките му бързо заглъхна по коридора. Пиърс скри тубата в дупката, затрупа я с камъните, угаси фенерчето и помещението потъна в мрак с изключение на слабата светлина, проникваща от коридора. Той погледна часовника си — пет без двайсет. Седна до стената и притвори очи.
Манихеите. Пиърс не можа да сдържи усмивката си. Бич за истински вярващите. Петнайсет столетия потънали в тъмнина, а сега го принуждаваха да седи в една влажна дупка в основите на базиликата и да чака лампите да угаснат. Какво по-подходящо за Братята на светлината?
Но дори свети Августин се беше увличал от мистиката на манихеите — известно време бил техен предан член, впечатлен от отговора на сектата на големия въпрос: „Откъде идва злото?“. Темата се бе превърнала в истинска мания сред ранните християни — всички били съгласни, че не идва от съвършения Бог. Но ако не е от Господ Бог — източника на всички неща — тогава откъде? От това, което откъслечно си спомняше за тях, манихеите бяха заложили на много интелигентен подход: персийския дуализъм — светът, разкъсан между двете враждуващи царства на светлината и мрака, на духа и плътта — принуждаващи човек да използва разума си, за да открие разликата между тях. И изведнъж самопозаанието се бе превърнало в ключ към спасението. Дори бе поставено и над вярата — стъпка, която младият Автустин накрая все пак бе отказал да направи. И колко люто се бе нахвърлил по-късно върху някогашните си другари — беше ги наричал еретици, беше ги принудил да минат в нелегалност, беше обрекъл сектата на унищожение. Като че ли това с било най-важното — да дамгоса опасната, но крехка простота на учението им.
И колко драматично се бе променило всичко през последните хиляда и петстотин години. Погребалната служба горе все още се даваше причастие — един обичаен ритуал, пренебрегващ необходимостта да се вниква в по-дълбокото му значение. Противоречията отдавна бяха забравени. Нямаше вече битки за спечелване, нямаше ереси за сваляне, нямаше нищо, което би могло да породи реален диспут.
Вяра в най-кроткия й вид.
Пиърс прогони от ума си съмненията и се замисли за Чезаре. Много му се искаше да отхвърли твърдението, че смъртта на Руини не е естествена, но напрежението на монаха го бе завладяло и го караше да се замисли. Дори и сега обаче не виждаше никакъв смисъл. Вестниците твърдяха, че е сърдечен удар. Същото твърдеше и църквата. Защо? За да открият свитъка? Манихеите? Това беше… абсурд.
Далечни стъпки по коридора го накараха да отвори очи. Без да мисли, той се прилепи по-плътно до стената. Ненужна предпазливост, тъй като седеше скрит в тъмнината, но инстинктът да потърси опора в камъка зад гърба си беше по-силен от разума. Очакваше някое познато от базиликата лице да надникне през вратата и да му зададе притеснителния въпрос какво прави тук? Опита се да намери отговор, но стъпките приближаваха и нещо привлече вниманието му към тях — твърде премерени, твърде точни. Който и да беше, вървеше съвсем бавно, като че ли търсеше нещо.
Или някого.
За първи път, откакто бе започнала цялата тази дивотия, Пиърс се разтревожи. Прибра крака към гърдите си и се загледа в светлината в коридора — тя бавно се приближаваше.
— Тръгна към старата църква — изведнъж отекна италианска реч, глас от радиостанция. — Падна ни. — Някой притича покрай вратата, твърде бързо, за да може Пиърс да го огледа добре. Мъж, среден на ръст. Черна коса. Шлифер. След няколко секунди стъпките му заглъхнаха.
Пиърс не мръдна. Отекналият глас беше достатъчен, за да го стресне, но думите направо го вцепениха.
„Падна ни.“
Тревогата се превърна в истински страх и Пиърс разбра как се чувства Чезаре. Опита се да си обясни последната половин минута. Но не можеше. Безстрастният глас по радиото, съчетан с ужаса в очите на монаха, предлагаше само един извод.