Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
След минута беше горе; чуваха се гласове — хората излизаха от базиликата. Той остави фенерчето на предпоследното стъпало и спокойно тръгна към преддверието. Повечето хора излизаха през отсрещната врата, само един или двама поемаха през двора. Пиърс кимна на неколцина познати, докато вървеше към главната сграда. Вглеждаше се в тълпата с надеждата да мерне характерния профил на Чезаре, главата, стърчаща над другите. И внезапно се сети, че и някой друг може да прави същото. Може би Чезаре беше успял да избяга. Може би затова църквата долу беше празна. Надеждата е мощен еликсир. Той задиша по-спокойно.
Излезе на улица „Сан Джовани“ в квартала Латерано; дъжтьт се бе превърнал в ситна мъгла. Краткото успокоение, което бе почувствал в църквата, бе отстъпило на чувството, че Чезаре е изчезнал.
„… Колизея… след един час.“ Можеше само да се надява, че монахът ще е там.
Щефан Клайст вървеше по покрития с килим коридор, следван само от звука на собствените си стъпки. В него нямаше нищо забележително освен раменете — два пъти по-широки от нормалното за човек с неговия ръст. Те му придаваха неочаквана мощ и плътна твърдост, която се отразяваше на цялата му личност. Елегантните ръце се спускаха покрай тялото му, мускулите личаха дори под финия плат на костюма му, едната ръка бе мушната в джоба на панталона му. Някаква прислужница излезе от една стая; влачеше количка. Върху хотелските кърпи се виждаше запазеният знак на хотел „Бернини-Бристол“. Клайст се усмихна — само леко повдигане на устните, зелените му очи не издаваха друго освен пълна съсредоточеност. В момента, в който младата жена отмина, изражението на Клайст се върна към обичайната му суровост — леденостудени очи, устни, свити в твърда права линия. Той стигна до края на коридора, зави наляво, спря пред двойната, облицована с кожа врата, водеща към последния апартамент, разположен надве нива, и натисна звънеца.
След секунда отвътре се чу глас.
— Си? (Да (итал.) — Б. пр.)
— Щефан.
Ключът се превъртя и вратата се отвори. Клайст влезе в широкото антре, кимна на мъжа до вратата и тръгна към просторната стая.
Четиримата присъстващи вдигнаха погледи и му кимнаха, Клайст не каза нищо и седна на един стол до стената, точно зад човека, който говореше.
— Може би довечера или утре — продължи мъжът, — най-късно до края на седмицата. — Също като Клайст, и той беше облечен безупречно. От малкото джобче на сакото му се подаваше върхът на кърпичка; дългите му крака бяха кръстосани. Кардинал Ерих фон Нойрат беше към шестдесетте, оплешивял, тъничкият венец на останалата му коса му придаваше решителна строгост. Изпъкналите скули и жълтеникавият цвят на кожата подчертаваха почти неизменния му израз на безразличие. Обичайните му свещенически одежди му придаваха вид на замислена състрадателност. Ако облечеше костюм обаче, веднага изпъкваше аристократичната му превзетост.
— И няма изглед по някакъв чудодеен начин да се възстанови? — попита единствената жена в стаята. — Някакъв Божествен акт? — Доня Марсела де Ортас Сомальо, кастилска графиня — единствената истинска аристократка тук — беше към петдесетте и вече бе погребала четирима съпрузи, последния трийсет години по-стар от нея. Не носеше черно — бе облякла костюм на Армани в тъмнозелено: полата бе точно под коленете й, така че да подчертае най-доброто от фигурата й. В интерес на истината всичко по нея и у нея бе от най-добро качество. Изящен нос и нежни страни, над които светеха две тъмнокафяви очи, говорещи, че тя винаги знае много добре какво мисли другият. И наистина в повечето случаи бе така. Дори тъмнорусата коса, събрана на кок — който при друга жена би изглеждал превзет, та дори и по-лошо — подхождаше чудесно на цвета на кожата й. Не че изглеждаше двайсет години по-млада. Не беше така. Но нямаше двайсет и пет годишна жена, която не би дала всичко, за да притежава това, което имаше графинята. И тя го осъзнаваше чудесно.
— Не — отвърна фон Нойрат, — дори и папата има своите граници. Лекарите нямат обяснение за внезапната поява на болестта му, но са на едно и също мнение: че тя е вече много напреднала, за да могат да му помогнат. Както казах, най-късно през уикенда.
Най-младият член от четворката се помръдна на ръба на креслото.
— Тогава ще трябва ли… така да се каже, ще трябва ли …
— Изплюйте камъчето, Артуро — каза фон Нойрат.
Артуро Лудовизи, старши аналитик в банката на Ватикана, кимна неловко и това му придаде още по-притеснен вид. Беше дребен; един идеално оформен кичур подчертаваше линията на напомадената му коса, яката на ризата му беше стегната почти до задушаване и там, където вратът допираше плата, се виждаше тънка линия пот. И все пак имаше забележително красиво лице, запечатало като че ли завинаги неловкото си изражение. Той пое дъх и започна отново: