Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
— Така да бъде! — каза Риведа с горчивина. — Не мога да те принудя да говориш против волята си. Но съм длъжен да проведа своите разследвания за честта на ордена си. Бъди спокоен, няма повече да те безпокоя!
Риведа не можеше да прикрие гнева си; Микон се облегна тежко на притичалия Раджаста, който веднага изгуби интерес към всичко останало и внимателно го поведе към стола, на който бе отказал да седне преди малко.
Суровото лице на Сивия маг се смекчи от съчувствие, Риведа можеше да се държи с необичайна кротост, ако преценеше, че така трябва, а сега държеше на всяка цена да се сдобри с Микон.
— Ако съм те засегнал, господарю Микон — каза той сериозно, — нека това, което ще ти кажа, бъде моето извинение: понесените страдания засягат не само теб, но и честта на ордена, който ръководя. Аз трябва да охранявам доброто име на ордена си също Той ревностно, както ти спазват своите обети. Ако успея, ще унищожа тези злодеи до крак — и то не само заради това, което е сполетяло теб, но за доброто на всички тези твои последователи, които идват с вяра в Храма.
— Разбирам и ти съчувствам — каза Микон смирено. После вдигна слепите си очи към Риведа. — Не е моя работа какви средства ще избереш в търсенето.
Той въздъхна и опънатите му до крайност нерви сякаш се отпуснаха. Никой освен може би свръхчувствителната Домарис не съзнаваше страха, с който атлантът бе очаквал този разговор. Сега поне можеше да бъде спокоен, че Риведа не е бил един от мъчителите му. Но напрежението от мисълта, че можеше да се случи и това, и че в такъв случай не биваше да се издава паникаква цена, бе изчерпало силите му.
— Благодарностите ми нямат особена стойност, господарю Риведа — промълви той, но аз все пак ти ги предлагам заедно с приятелството си.
Риведа стисна изкривените пръсти в своите — съвсем леко, и тайно ги огледа с опитното си око на лечител. Искаше да прецени кога горе-долу са зараснала раните.
Ръцете на Риведа бяха големи, кокалести, загрубели от тежкия труд през детските години, но не по-малко чувствителни от ръцете на Микон. Атлантът почувства незабавно, че Риведа владее огромна сила — предизвикателна, но окована и внимателно насочвана мощ. Силите на двамата Посветени се сблъскаха; и дори мимолетният контакт с преливащата жизненост на Риведа се оказа непосилен за Микон; той дръпна бързо ръцете си с посивяло лице. Без да каже дума, принцът се изправи, треперейки от усилие да запази поне привидно спокойствие, и тръгна към вратата.
Раджаста понечи да го последва, но спря като закован от безгласната заповед, която чу в съзнанието си; „Не!“
6.
Когато вратата се затвори зад Микон, Раджаста се обърна към Риведа.
— Е?
Риведа стоеше загледан замислено и ръцете си. След малко каза, видимо притеснен:
— Този човек с като отворена рана, през която свободно изтича силата…
— Какво искаш да кажеш? — намеси се грубо Талканон.
— Когато ръцете ни се докоснаха — каза тихо Риведа, — имах чувството, че жизнената ми сила изтича, сякаш слабостта му я поглъщаше…
Раджаста и Талканон гледаха удивено мага на Сивите. Това, което описваше Риведа, беше една от мистериите охранявани ревниво от кантата на жреците — от нея се възползваха много рядко и с безкрайна предпазливост. Раджаста бе обзет от безсмислен пристъп на гняв; Микон бе отказал помощта му, при това така категорично, че нямате никакво място за възражения… Изведнъж му стана ясно, че Риведа не би могъл нито да си обясни случилото се, нито да го стори съзнателно.
Сивият маг почти шепнеше. Гласът му звучеше странно, едва ли не плахо:
— Мисля, че и той го съзнаваше… — затова се отдръпна от мен и не пожела да ме докосне отново.
Талканон каза пресипнало:
— В никакъв случай не бива да споменаваш за това, Риведа.
— Не се безпокой… — Риведа покри лице с ръце в напълно неприсъщ на суровия му характер жест и се извърна от тях. — Не можех… не знаех… — силата ми можеше да го убие!
Домарис се беше облегнала на баща си. Лицето й бе по-бяло от робата на Талканон; свободната й ръка се бе вкопчила така здраво в масата, че кокалчетата на пръстите и бяха побелели.
Талканон рязко извърна лице към нея.
— Какво ти става, момиче?!
Раджаста, възстановил обичайното си спокойствие, се обърна загрижено към нея.
— Зле ли ти е, Домарис?
— Аз… не — измънка тя. — Но Микон… — изведнъж се обля в сълзи, дръпна се рязко от ръцете на баща си и изтича навън.
Мъжете я проследиха с учудени погледи; възцари се тежко мълчание. Най-сетне Риведа прекоси стаята, затвори вратата, която Домарис бе оставила отворена и отбеляза саркастично: