Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
Време беше да види какво става в Ордена.
5.
Първожрецът Талканон седеше безмълвно в помещението, което Раджаста бе отделил за срещи с подчинените си. Тъкмо сега първожрецът даваше вид, че е някъде много далеч от грижите и проблемите на човечеството. До него седеше Деорис, напълно неподвижна, и от време на време поглеждаше крадешком Микон.
Атлантът не бе приел да седне и сега стоеше прав, като от време на време се подпираше на масата. Заученото му спокойствие тревожеше Раджаста, защото старият жрец знаеше какво се крие под него. Замислено смръщил чело, Раджаста се наведе през прозореца и види облечената в сиво фигура на Риведа — едрият му силует не можете да бъде сбъркан с другиго дори отдалеч.
Без да помръдне, Микон запита:
— Кой идва?
Раджаста трепна. Невероятната проницателност на атланта продължавате да го удивлява; макар и сляп, той бе, доловил нещо, което нито Талканон, нито Домарис бяха забелязали.
— Риведа пристига, нали? — допълни Микон, още преди Раджаста да успее да отговори.
Талканон повдигна глава, но не каза нищо. Риведа влезе, поздрави жреците набързо, но достатъчно учтиво. На Домарис, разбира се, не обърна никакво внимание. Тя не бе виждала никога досега Риведа и сега трепна и се отдръпна удивено. Очите й срещнаха за миг погледа на учения, после тя бързо сведе глава, потискайки необяснимия страх и внезапно обзелата я неприязън. Още в мига, когато видя Риведа, тя установи с учудване, че почти е намразила този човек, който не й бе сторил никакво зло — и в същия миг си даде сметка, че никога не трябва да дава израз на чувството си.
В същия миг Микон, докосвайки с пръсти ръката на Риведа, си казваше: „Този човек може да отиде далеч“. При все това атлантът също бе обезпокоен, без да може да си обясни причината.
— Бъди добре дошъл, Господарю на Ахтарат — каза Раджаста. Тонът му бе учтив, но личеше, че не отдава значение на церемониала. — Дълбоко съжалявам, че не знаех нищо досега… — Риведа млъкна и мислите му сякаш изплаваха от дълбините на съзнанието и се изписаха по лицето му. Този мъж бе обречен на Смъртта, договорът му с нея бе подписал и подпечатан. За това говорете всичко, което той видя у Микон — насилствено поддържаната, ту при пламваща, ту гаснеща сила; бавните, предпазливи движения; покритият огън на желязната му воля; внимателния, почти скъпернически начин, по който разполагаше с енергията на тялото си — всичко това, като се има предвид и болезнената слабост на тялото му, станало почти прозрачно, говореше, че у този човек нямаше и капка излишък на сила. Но също толкова ясно бе, че атлантът е Посветен и то Посветен в най-висшите мистерии.
С присъщата си жажда за знания в за властта, която те дават. Риведа изпита странна смесица от завист и жал. „Какво ужасно разхищение!, мислеше той. Този мъж би служил по-добре на своите идеи и на себе си, ако се бе обърнал към тъмната страна на светлината!“ Та нали в крайна сметка Мракът и Светлината бяха две страни на едно цяло! В битката със смъртта се пораждаха енергии, които само Светлината никога не би могла да създаде — или да дари…
За него приветствените думи на Микон бяха просто звуци без значение, формални изрази, които Риведа слушаше с половин ухо, но изведнъж, удивен и невярващ, той осъзна какво говорете атлантът.
— Бях непредпазлив — звучният глас на принца отекваше в притихналата стая, — Това, което се случи с мен, не е от значение. Но имайте някой, който трябва да бъде върнат в пъти на Светлината — и него още го има. Намерете моя полубрат, ако можете. Що се отнася до другото — сега не бих могъл да ви посоча виновниците. А и да можех, нямаше да го сторя — тонът на Микон показваше, че това е окончателното му решение. — Не бива да търсим отмъщение! Злината съдържа в себе си и разплатата.
Риведа поклати глава.
— Но моят орден трябва да бъде прочистен.
— Твое право е да вземеш такова решение. Но аз не мога да ти по Рейота — Микон се усмихна и Риведа за първи път почувства топлината, която излъчваше този човек. Принцът на Атлантида се обърна към Домарис. — А какво ще кажеш ти, увенчалата със светлина? — попита той, докато Риведа и Талканон мълчаха, възмутени и стъписали — как можете да пита ученик за мнението му — и при това жена!
— Ти си прав — проговори замислено Домарис, — но и в думите на Риведа има истина. При нас идват много млади хора, за да търсят познание. Ако хората, измъчвали себеподобни и престъпили границата на черната маги, не бъдат наказани, злото ще разцъфти като бурен.
— А какво ще кажеш ти, братко? — този път Микон се обърна към Раджаста. Завист загриза Риведа — та нали и той бе посветен, учен и знаещ, а Микон не го наричаше свой брат.