Американски богове

Всички го познаха. Пролича по лицата им. Но нямаше усмивки, нямаше поздрави.

В дъното на помещението имаше малък подиум и на него кремав ковчег, около който бяха наредени най-различни цветя: червени и жълти, и бели, и тъмно, много тъмноморави. Той направи крачка напред. От мястото, където застана, се виждаше тялото на Лора. Шадоу не искаше да продължи към ковчега, не дръзваше и да си тръгне.

Някакъв мъж в тъмен костюм — Шадоу се сети, че работи в погребалния дом, — каза:

— Господине? Ще се подпишете ли в книгата за съболезнования?

После му посочи отворената тетрадка с кожена подвързия върху малката катедра.

Той написа с четливия си почерк „ШАДОУ“ и датата, сетне добави отстрани (ПАЛЕТО), за да поотложи мига, когато ще тръгне към дъното на помещението, където се бяха събрали хората и където беше ковчегът, а също нещото в кремавия ковчег, което вече не беше Лора.

През вратата влезе дребна жена — и явно се поколеба. Косата й беше медночервена, дрехите й бяха скъпи и много черни. „Вдовишки траур“, помисли Шадоу. Познаваше я добре. Одри Бъртън, съпругата на Роби.

Одри държеше букетче теменужки, чиито дръжки бяха увити в сребърен станиол. Шадоу си помисли, че децата берат такива букетчета през юни. Но по това време на годината теменужки не растяха.

Тя прекоси помещението и спря при ковчега на Лора. Шадоу я последва.

Лора лежеше със затворени очи и с ръце, скръстени върху гърдите. Беше облечена в строг син костюм, който Шадоу не беше виждал. Дългата й кестенява коса беше махната от очите. Хем беше неговата Лора, хем не беше: Шадоу си даде сметка, че покоят й е неестествен. Тя открай време спеше твърде неспокойно.

Одри сложи букетчето теменужки върху гърдите на Лора, после сви уста и се изплю с все сила върху мъртвото лице. Плюнката падна на бузата й и се застича към ухото. Одри вече вървеше към вратата. Шадоу забърза след нея.

— Одри! — каза той.

— Шадоу! Избягал ли си? Или са те пуснали?

Той се запита дали е на успокоителни. Гласът й беше далечен и бездушен.

— Вчера ме пуснаха. Свободен човек съм — обясни Шадоу. — Какво, дявол го взел, беше това изпълнение?

Тя спря в тъмния коридор.

— Теменужките ли? Винаги са били любимите й цветя. Като малки ходехме заедно да ги берем.

— Не теменужките.

— О, това ли? — каза тя и махна нещо от ъгълчето на устата си. — Мислех, че е очевидно.

— За мен не е, Одри.

— Не са ли ти казали? — Гласът й беше спокоен, без чувства. — Жена ти, Шадоу, е умряла с члена на мъжа ми в устата си.

Той се върна в погребалния дом. Някой вече беше избърсал плюнката.

Хапна в „Бъргър Кинг“; погребението беше следобед. Кремавият ковчег на Лора бе погребан в гробището за хора с всякакви вероизповедания в края на града: хълмиста залесена морава без ограда, осеяна с надгробни камъни от черен гранит и бял мрамор.

Отиде на гробището с катафалката на „Уендъл“; с него беше и майката на Лора, госпожа Маккейб. Тя явно смяташе, че именно Шадоу е виновен за смъртта на Лора.

— Това нямаше да се случи никога, ако ти беше тук — заяви тя.