Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
Когато невъзможното се случи и баща му като гръм от ясно небе му предложи английско образование, за да ме разкара, помисли си той, че защо иначе, очевидно е, но на харизан кон и така нататък, неговата майка Насрийн Чамчауала отказа да плаче и вместо това предложи облагата на своя съвет.
— Не ходи мръсен като тези англичани — предупреди го тя. — Те си бършат трите букви само с хартия. Също така използват мръсната вода на другия във ваната.
Тези гадни клевети доказаха на Салахудин, че майка му прави всичко възможно да го уплаши, за да му попречи да замине, и въпреки взаимната им любов, той отговори:
— Невъобразимо е това, което казваш, ами. Англия е велика цивилизация, какви ги говориш тинтири-минтири.
Тя се усмихна с кратката си нервна усмивка и не започна да спори. И по-късно стоя със сухи очи под триумфалната арка на входа и не поиска да дойде на летището Сантакруз да го изпрати. Единственото й дете. Тя натрупа гирлянди около врата му, докато не му се замая главата от пресищащите парфюми на майчината любов.
Насрийн Чамчауала беше най-слабата и най-нежната измежду жените, костите й бяха като клечици, като малки тресчици дърво. За да компенсира физическата си нищожност, тя започна на млади години да се облича с една определено възмутителна прекалена енергия. Шарките на саритата й бяха смайващи, дори крещящи: лимонена коприна, окичена с огромни диаманти от брокат, шеметни черно-бели оп-артови извивки, гигантски отпечатъци от начервени устни върху ярко бяла основа. Хората прощаваха ужасния й вкус, защото тя носеше ослепителните си дрехи с толкова невинност; защото гласът, излизащ от тази текстилна какофония, беше толкова тънък, колеблив и благопристоен. И заради нейните soirees.
Всеки петък от брачния си живот Насрийн пълнеше залите на резиденцията на Чамчауала, тези обикновено мрачни стаи, подобни на големи подземни гробници, с ярка светлина и крехки приятелки. Когато Салахудин беше малко момченце, той настояваше да играе портиер и поздравяваше накичените със скъпоценности лакирани гости с голяма важност, позволявайки им да го потупват по главата и да го наричат сладурче и сладкишче. През петъците къщата беше пълна с шум; имаше музиканти, певци, танцьори, последните западни хитове по радио Цейлон, груби куклени представления, в които изрисувани глинени раджи яздеха кукленски жребци, обезглавявайки вражески марионетки с проклятия и дървени мечове. Но през останалата част от седмицата Насрийн внимателно крачеше из къщата като жена-гълъб, ходеща на пръсти из мрака, сякаш се страхуваше да наруши изпълнената със сенки тишина; и синът й, който я следваше, също се научи да олекотява своята стъпка, за да не пробуди някой таласъм или демон, който може би лежеше в очакване.
Но предпазливостта на Насрийн Чамчауала не успя да спаси живота й. Ужасът я сграбчи и уби, когато се чувстваше най-сигурна, облечена в сари, щамповано с евтини вестникарски снимки и заглавия, окъпана в светлината на полилей, заобиколена от своите приятели.
По това време бяха минали пет и половина години, откакто младият Салахудин, огирлянден и предупреден, се качи на един Дъглас DC-8 и отпътува на Запад. Пред него бе Англия; до него неговият баща Ченгиз Чамчауала; под него дом и красота. Подобно на Насрийн на бъдещия Саладин никога не му беше лесно да плаче.
На този пръв в живота му самолет той чете фантастични разкази за междупланетно преселение: „Фондацията“ на Азимов, „Марсианските хроники“ на Рей Бредбъри. Той си представяше, че DC-8 беше корабът-майка, носещ призваните, божиите и човешките избраници през невъобразими разстояния, пътувайки поколения наред, размножавайки се евгенично, така че тяхното семе един ден да пусне корен някъде в един прекрасен нов свят под едно жълто слънце. Той сам се поправи: не кораб-майка, а кораб-баща, защото в края на краищата там беше великият човек Абу, таткото. Оставяйки настрана доскорошните си съмнения и оплаквания, тринадесетгодишният Салахудин отново навлезе в детското обожание на баща си, защото той го, го, го боготвореше, беше велик баща, докато не започнеш да развиваш собствен разум и след това да спориш с него, което беше наречено предателство към неговата любов, но това няма значение сега, аз го обвинявам, че се превърна в моето върховно същество, така че това, което се случи, беше като загуба на вярата… да, кораб-баща, въздушният кораб не беше майчина утроба, а метален фалос, и пътниците бяха сперматозоиди, чакащи да бъдат пролети.