Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
И след това една сутрин един стол на колела се оказа празен, а той си беше отишъл. Един брадат пътник, един Исмаил Наджмудин се качи на полет А 1–420 за Лондон. Боингът 747 беше кръстен на една от райските градини, не Гюлистан, а Бостан.
— За да бъдеш роден отново — каза много по-късно Джебраил Фаришта на Саладин Чамча, — първо трябва да умреш. Аз, аз само наполовина умрях, но го направих два пъти, болница и самолет, това се трупа и има значение. А сега, Спуно, приятелю мой, ето ме, стоя пред теб в самия Лондон вилает, прероден, нов човек с нов живот. Спуно, не е ли това нещо ужасно прекрасно?
Защо замина той?
Заради нея, нейното предизвикателство, новостта, пламенността на двамата, когато са заедно, неумолимостта на едно невъзможно нещо, което настоява на правото си да се осъществи.
И или може би: защото, щом изяде свинете, започна възмездието, едно нощно възмездие, едно наказание със сънища.
— 3 —
Щом самолетът за Лондон излетя, благодарение на магическия си номер да кръстосва два чифта пръсти и да върти палците си, тесногръдият тип на четиридесетина години, който седеше на място за непушачи до прозореца и гледаше как родният му град пада от него като стара змийска кожа, си позволи за кратко облекчено изражение на лицето си. Това лице беше красиво по един донякъде кисел, патрициански начин, с дълги, дебели, извити надолу устни, подобни на тези на отвратен калкан, тънки вежди, образуващи заострени сводове над очите, които гледаха на света с един вид бдително презрение. Мистър Саладин Чамча беше конструирал това лице грижливо — беше му отнело няколко години само за да го нагласи както трябва — и вече много години мислеше за него просто като за свое — наистина беше забравил как изглеждаше преди това. Освен това си беше оформил и глас, който да отива на лицето, глас, чиито провлачени, почти мързеливи гласни объркващо контрастираха с орязаната сякаш с трион рязкост на съгласните. Съчетанието на лице и глас беше силно; но при скорошното му посещение в родния град, първото подобно посещение след петнадесет години (трябва да отбележа, че това беше точно звездният период на Джебраил Фаришта) настъпи едно странно и тревожно развитие. За съжаление стана така, че гласът му (първият, който си тръгна) и след това самото му лице започнаха да го изоставят.
Това започна — Чамча, позволявайки на пръстите и палците си да починат и надявайки се с известно неудобство, че последното останало му суеверие е минало незабелязано от спътниците му, затвори очите си и си спомни с леки тръпки на ужас за полета си на Изток преди няколко седмици. Той беше заспал мъртвешки сън високо над пустинните пясъци на Персийския залив и бе посетен в съня от странен непознат, човек със стъклена кожа, който тъжно почукваше със ставите на пръстите си по тънката, чуплива мембрана, която покриваше цялото му тяло, и молеше Саладин да му помогне, да го освободи от затвора на собствената му кожа. Чамча вдигна един камък и започна да удря по стъклото. Изведнъж решетка от кръв се просмука през напуканата повърхност на тялото на непознатия и когато Чамча се опита да извади счупените парчета, другият започна да пищи, защото късове от плътта му се отделяха заедно със стъклото. В този момент стюардесата се наведе над спящия Чамча и попита с безжалостната любезност на нейното племе:
— Нещо за пиене, сър? Едно питие? — и Саладин, изплувайки от съня, откри говора си необяснимо преобразен в бомбайски ритъм, който той толкова прилежно (и толкова отдавна!) беше премахнал:
— Ача41, к’во искате? — измънка той.
— Алкохолни напитки или нещо друго? — И когато стюардесата го увери: — Каквото пожелаете, сър, всички напитки са безплатни — той отново чу предателския си глас:
— Тогава, о’кей, биби, дай само е’но уиски’сода.
Каква неприятна изненада! Той се събуди в шок и седеше сковано на седалката си, без да обръща внимание на алкохола и фъстъците. Как бе избликнало миналото в превъплътени гласни и речник? Какво ли още може да очаква човек? Ще започне ли да маже косата си с кокосово масло? Ще започне ли да стиска ноздрите си между показалеца и палеца, да духа шумно и да изхвърля лепкава сребърна дъга от мръсотия? Ще стане ли поклонник на професионалната борба? Още какви други дяволски унижения го очакваха? Трябваше да се сети, че е грешка да се върне у дома след толкова време и какво друго би могло да бъде освен регресия; това беше неестествено пътуване; отрицание на времето; бунт срещу историята; всичко това непременно ще свърши с беда.
41
„Добре де“ на бомбайски сленг.