Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
След година мълчание Саладин получи още едно известие, писмо-прошка, което беше във всичките си подробности по-трудно за приемане, отколкото по-раншната отлъчваща мълния. „Когато станеш баща, сине мой — признаваше Ченгиз Чамчауала, — ще опознаеш тези мигове — ах! Толкова сладки! — когато с любов човек дундурка гиздавото бебе на коляното си; при което без предупреждение или подстрекателство благословеното създание — мога ли да бъда откровен? — го подмокря. За миг може би човек чувства възмущение, вълна от ярост се надига в кръвта, но след това тя замира толкова бързо, колкото е дошла. Защото ние като възрастни не разбираме ли, че малкият не бива да се обвинява? Той не знае какво прави.“
Дълбоко обиден, че го сравняват с уриниращо бебе, Саладин запази, както се надяваше, изпълнено с достойнство мълчание. По времето на своето дипломиране той беше получил британски паспорт, защото беше пристигнал в страната, преди да бъдат затегнати законите, така че имаше възможност да съобщи на Ченгиз в кратка бележка, че възнамерява да се установи в Лондон и да си потърси работа като актьор. Отговорът на Ченгиз Чамчауала дойде с бърза поща. „Със същия успех можеш да бъдеш отвратително жиголо. Мисля, че някакъв дявол се е вселил в теб и те е подлудил. Ти, на когото беше дадено толкова много: не чувстваш ли, че дължиш нещо на някого? На своята страна? На паметта на мъртвата си майка? На собствения си разум? Искаш да прекараш живота си, поклащайки се и перчейки се под ярки светлини, целувайки руси жени пред втренчени непознати, платили да гледат срама ти! Ти не си ми син, а таласъм, хоош51, демон, излязъл от ада. Актьор! Отговори ми на това: какво да кажа на приятелите си?“
И под подписа един патетичен, сприхав послепис. „Сега, когато си имаш свой собствен лош джин, не мисли, че ще наследиш вълшебната лампа.“
След това Ченгиз Чамчауала пишеше на сина си на нередовни промеждутъци и във всяко писмо се връщаше на темата за демоните и вселяването: „Човек, неверен на себе си, се превръща в двукрака лъжа и подобни зверове са най-доброто дело на Шейтана — пишеше той и също в по-сантиментално настроение: — Аз имам душата ти съхранена, сине мой, тук в ореха. Дяволът притежава само тялото ти. Когато се освободиш от него, върни се и поискай безсмъртната си душа. Тя процъфтява в градината.“
Почеркът в писмата се различаваше с течение на годините, променяйки се от претрупаната увереност, който го правеше веднага различим, ставайки по-сбит, неукрасен, пречистен. Най-накрая писмата спряха, но Саладин чу от други източници, че вдадеността на баща му в свръхестественото продължавала да се задълбочава, докато най-накрая той се превърнал в отшелник, може би за да избяга от този свят, в който демони можаха да откраднат тялото на собствения му син, свят, несигурен за човек с истински религиозна вяра.
Преобразяването на баща му смути Саладин дори от толкова голямо разстояние. Родителите му бяха мюсюлмани по вялия, лек начин на бомбайците; Ченгиз Чамчауала беше изглеждал много по-богоподобен на малкия си син от всякакъв Аллах. Че този баща, това светско божество (сега макар и изгубило доверието му) беше паднало на колене на стари години и бе започнало да прави поклони към Мека, беше трудно за приемане от неговия безбожен син.
„Обвинявам тази магьосница — каза си той, изпадайки по реторически причини в същия език на заклинания и таласъми, който баща му беше започнал да използва. — Тази Насрийн Втора. Аз ли съм този, който е бил обект на магии, аз ли съм единственият обладан от зъл дух? Не моят почерк се е променил.“
Писмата изобщо престанаха да идват. Минаха години; и тогава Саладин Чамча, актьор, издигнал се със собствени сили, се върна в Бомбай с Просперо Плейърс, за да изпълнява ролята на индийския доктор в „Милионершата“ на Джордж Бърнард Шоу. На сцената той скрояваше гласа си според изискванията на ролята, но тези дълго потискани изрази, тези захвърлени гласни и съгласни започнаха да се просмукват от устата му и извън театъра. Гласът му го предаваше; и той откри, че съставните му части са способни и на други предателства.
51
Див недодялан човек.