Чапаев и Пустота [bg]

„Спешно трябва да му кажа нещо романтично — помисли си тя. — Но какво всъщност да му кажа? Добре де, няма значение.“

— Знаеш ли, Арнолд — започна Мария и се притисна до хълбока му, — изведнъж ми… Не знам, може да ти се стори глупаво… Но нали мога да съм откровена с теб?

— Разбира се — обърна към нея черните си стъкла Шварценегер.

— Когато съм до теб, ми се иска да литна нагоре! Имам чувството, че небето е съвсем близо!

Той вдигна глава и погледна нагоре.

През ивиците мъгла наистина се виждаше ясносиньото небе — не че беше особено близо, но не можеше да се каже и че е кой знае колко далеч.

„Ах — помисли си Мария, — какви ги дрънкам.“

Но беше късно да спре.

— А ти, Арнолд, ти искаш ли да литнеш нагоре? Той се позамисли.

— Искам.

— А ще ме вземеш ли? Защото аз… — тя се усмихна свенливо, — аз съм толкова земна.

Шварценегер пак се позамисли.

— О.К. Ще те взема.

Той се огледа наоколо, сякаш да открие някакви известни само на него ориентири, и май ги намери, защото решително я хвана подръка и я задърпа напред. Тя се смая от внезапния преход от поетичната абстракция към действията, но тутакси си помисли, че един истински мъж трябва да действа точно така.

Шварценегер я мъкнеше покрай един дълъг сталински блок. След малко Мария се нагоди към бързото му темпо и затича до него, хваната за ръкава на шлифера му. Чувстваше, че само да се позабави малко, и ръката на Шварценегер от галантно предоставена и опорна точка ще се превърне в стоманена ръчка и безмилостно ще я затътри по настилката. Тази мисъл я изпълни с някакво безмерно щастие. То се зараждаше ниско долу в корема и на топли вълни се разливаше по тялото и.

Щом стигна до края на блока Шварценегер зави към един безистен, подобен на триумфална арка. Озоваха се във вътрешния двор и на Мария изведнъж и се стори, че са се пренесли в някакъв друг град. Тук цареше безмълвна утринна тишина; наоколо изобщо нямаше мъгла и човек трудно би могъл да си представи, че някъде съвсем наблизо щъкат угрижени хора с автомати.

Шварценегер знаеше накъде я води. Двамата заобиколиха малката детска площадка с люлки и се гмурнаха в тесния лабиринт между ръждивите гаражни клетки. Със сладък ужас Мария си помисли, че някъде тук набързо и някак неловко ще се осъществи алхимическият им брак, но лабиринтът изведнъж ги изведе до едно празно пространство, отвсякъде заобиколено с ламаринени стени с различен цвят и различна височина.