Чапаев и Пустота [bg]

„Дори и да похлопам — помисли си тя, — дали някой ще ми отвори?“

Отзад се чу бръмченето на автомобилен мотор. Тя застана по-плътно до парапета и плахо зачака да види какво ще изплува от мъглата. Минаха няколко секунди и край нея бавно премина дълга черна кола, „чайка“, украсена с пъстроцветни панделки — явно, сватбена. Колата беше пълна със съсредоточено мълчащи хора; през прозорците й се подаваха дулата на няколко автомата, а върху покрива лъщяха два жълти пръстена — единият по-голям, а другият по-малък.

Мария изпроводи с поглед „чайката“ и се плесна по челото. Ами да, сети се тя. Да. Точно така. Два свързани пръстена, Годеник, Гост, Спонсор. Алхимически брак — е, какво значи „алхимически“ не е ясно, но в краен случай нейният адвокат е добър. Поклати глава и се усмихна. Как можа толкова време да не види най-елементарното, най-важното? За какво изобщо е мислила?

Тя се озърна, ориентира се горе-долу за посоките и протегна ръце на запад (по някакъв начин и стана ясно, че Годеникът ще дойде оттам).

— Ела! — молитвено прошепна тя и веднага усети, че в света се е появило някакво ново присъствие.

Сега оставаше само да дочака срещата. Втурна се напред, съзнавайки с радост, че разстоянието между нея и Годеника намалява, понеже той (беше сигурна) вървеше насреща и по същата улица, но за разлика от нея не бързаше, защото нямаше навика да бърза.

Като по чудо тя прескочи ненадейно появилата се в мъглата отворена канализационна шахта, забави крачка и трескаво започна да ровичка в джобовете си. Беше се сетила, че няма нито огледалце, нито тоалетна чантичка. За миг я обзе отчаяние, дори започна да се пита дали наоколо няма някоя локва, в която да се огледа. Но отчаянието се разсея също така бързо, както я бе връхлетяло. Мария разбра, че може да се покаже пред Годеника си каквато пожелае.

За миг се замисли. Нека я види като съвсем младо момиче, с две руси плитки, с лунички по лицето и… и… Трябваше и някакъв симпатичен детайл, някаква наивна подробност — обечки? Бейзболна шапка? Нямаше много време и в последния момент Мария се закичи с яркорозови слушалки, които сякаш бяха продължение на пламналата руменина по лицето и. Сетне вдигна очи и се взря напред.

Някъде там, в дрипите от мъгла се мерно нещо метално и тутакси изчезна. После се яви малко по-наблизо и отново се скри. Изведнъж поривът на вятъра разнесе мъглата и Мария видя, че към нея бавно върви висока лъскава фигура. Същевременно забеляза (или може би й се стори), че от всяка стъпка на фигурата земята леко потреперва. Металният човек беше доста по-висок от нея и безстрастното му хубаво лице не излъчваше абсолютно никакви чувства. Тя се уплаши и заотстъпва. Помнеше, че някъде отзад бе останала отворената шахтата, но не можеше да откъсне поглед от металното тяло, което напираше към нея като носът на огромен ледоразбивач, тръгнал срещу ледовете.