Сатанинско сборище
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанинско сборище». Краткое содержание книги:
Това привидно незначително престъпление безпокои крал Едуард I, който не се чувства сигурен на английския престол. Макар да са минали години от бунта на Симон дьо Монфор, а самият предводител да е бил убит, в Англия все още има негови последователи, които са готови на всичко, за да отнемат короната на Едуард. Един от съратниците на Дьо Монфор, Фицозбърт, осъден и екзекутиран като сатанист, също е оставил след себе си последователи. Размирниците имат тайно общество и Бърнел, лукавият канцлер на крал Едуард, подозира, че това общество има пръст в убийството в църквата.
Младият Корбет за първи път се сблъсква с убийствената плетеница от политически интриги, ненавист и безумие, с любовта и омразата, с гъмжащия от ужаси подземен свят на Лондон.
Убийствата се множат, обръчът около краля се затяга, над самия Корбет надвисва сянката на смъртта, докато най-сетне на бял свят излиза страшната истина.
Огромен плешив мъж стоеше пред огнището и разнищваше с поглед Корбет. Писарят огледа пръснатите из залата посетители. Обичайните пияници, набързо заспали на масите, неколцина самотници, потънали в собствените си мисли или чаши, и група мъже, които лениво хвърляха зарове. Наблюдаваше ги облечена в алена рокля уличница с вдигната коса. Слугите обслужваха играчите на зарове, носеха им вино и ейл под свирепия, зорък поглед на плешивия великан. Освен неколцината мъже в другия край на залата, които известно време го оглеждаха, преди отново да подхванат разговора си, останалите посрещнаха с безразличие влизането на писаря.
Корбет седна на една от масите и поръча вино и храна на един от прислужниците. Хранеше се бавно и изучаваше обстановката. Имаше чувството, че тук знаят кой е и едва ли не са го очаквали и че това, което наблюдава, е предварително нагласена в негова чест сцена. Не след дълго Корбет махна с ръка на плешивия великан да се приближи до масата му. Мъжът видя жеста, но мина известно време, преди да захапе нокът, да плюе в огъня и да тръгне към него.
— Сър? — за толкова едър мъж гласът му беше твърде писклив.
— Казвам се Хю Корбет, писар в кралския съд. Тук съм по нареждане на краля. Имам заповед, която го потвърждава, и бих желал да говоря с мистрес Алис-ат-Боу.
Думите му сякаш бяха камъни, хвърлени сред спокойно езеро, които заляха кръчмата, образуващи кръгове тишина. Разговорите стихнаха до шепот, заровете пак се затъркаляха и главите останаха приведени, но той знаеше, че ушите са наострени и дебнат всяка негова дума. Едрият мъж го изгледа с черните си ахатови очички и покани Корбет с жест да го последва. Обърна се и тръгна към другия край на кръчмата. Корбет го последва във второ помещение, използвано за кухня, в задната част на кръчмата — малка варосана стая с дълга маса, отрупана с железни и глинени съдове. В отсрещния край беше огънят с печеното на шиш и над него в редица висяха куки за прясно месо.
Помещението беше чисто и ухаеше на стритите билки и подправки, съхранявани в гърнетата по полиците в стаята. На другия край на масата, почти скрита, седеше дребничка, стройна жена и внимателно четеше парче пергамент. При влизането на Корбет тя вдигна поглед и пусна парчето пергамент под масата. Корбет за първи път срещаше подобна красавица. Бяла дантелена фламандска шапчица обграждаше малкото овално лице с големи тъмни очи. Имаше идеално изваян нос и устни, които биха изкушили и най-големия светец. Измъкнала се от прическата черна къдрица лежеше на съвършено оформена скула. Жената беше дребничка и крехка, но зелената рокля и златният колан на кръста й подчертаваха, а не скриваха красивото й тяло със заоблена гръд и тънка талия. Корбет не можеше да откъсне погледа си от нея, докато великанът го представяше. Жената го погледна развеселено, с усмивка, която разкри съвършените й зъби и показа, че запознанството й с него я радва.
— Е, мастър писарю, с какво можем да ти бъдем в помощ? — гласът беше нисък и изненадващо плътен.
Корбет си помисли, че му се присмива, а той само зяпа и пристъпва от крак на крак като някой селски идиот. Жената се обърна към все още стоящия заплашително близо до Корбет великан.
— Питър, свободен си — отпрати го тя. — Не вярвам мастър Корбет да е дошъл да ме задържи. Мисля, че съм в безопасност. Подозирам обаче, че тъкмо мастър Корбет не се чувства в безопасност!
Леката й шега повъзвърна самообладанието на Корбет.
— Мадам — каза той, — ще ти задам няколко въпроса. Тук съм по заповед на краля!
Присмехът в очите й пресече думите му.
Алис го покани с жест към една от пейките, дълги колкото огромната маса, на място близо до нейното. Той седна. Разбра, че великанът Питър е отпратен обратно към предното помещение на кръчмата. Корбет впери поглед в ситните шарки по повърхността на масата. Смути се, думите му се изплъзваха. Обзе го желание погледът му отново да потъне в дивите тъмни очи насреща му. Жената го привличаше, както чистият ромолящ поток привлича преследвания жаден елен. Чу стъпките на оттеглящия се великан и вдигна глава. Очите й не бяха тъмни, видя той сега, а тъмносини, обкръжени с бръчици от смях.
— Мистрес Алис — продума смутено Корбет, — какво знаеш за смъртта на Лорънс Дъкет?
Алис не откъсваше поглед от него, устните й се извиха замислено.