Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Тишината се проточи прекалено дълго, нарушавана само от ритмичното поскърцване на колелетата и чаткането на конските копита. Накрая Сюан заговори:
— Смятам да си изпълня клетвата. След като най-напред свърша това, което трябва да направя. Не съм се заклела да започна да му служа незабавно. По-точно казано, постарах се дори и намек да няма за това. Знам, че на Брин това няма да му хареса, но си е чистата истина.
Мин я изгледа смаяно.
— Значи смятате да избягаме и после отново да се предадете в ръцете на Брин? Ами че нали той кожите ви ще ощави? На кожи. — Едва след като го изрече разбра, че е приела решението на Сюан. Да избягат, а после да се върнат и… „Не мога! Обичам Ранд. А той дори няма да забележи, ако ще лорд Брин да ме накара цял живот да му шетам в кухнята!“
— Съгласна съм, че не е човек, на когото бива да се противиш — въздъхна Сюан. — Срещала съм го веднъж. Уплаших се да не ме познае по гласа. Лицата се променят, но гласът — не. — Тя опипа лицето си в почуда, навик, който бе придобила напоследък, без дори да забелязва, че го прави. — Променят се лицата — промърмори тя отчаяно, но после гласът й отново стана решителен. — Вече платих тежка цена за това, което съм длъжна да направя, и това ще платя. Един ден. Ако ти се наложи да се удавиш или да яхнеш лъвориба, яхаш лъворибата и се надяваш на нещо по-добро. Така стоят нещата, скъпа ми Серенла.
— Работата като слугиня далеч не е бъдещето, което бих си избрала — каза Леане, — но е бъдеще, а кой знае какво ще се случи междувременно? Много добре си спомням времето, когато си мислех, че нямам бъдеще. — На устните й се появи лека усмивка, очите й се притвориха замечтано, а гласът й стана кадифен. — Освен това изобщо не мисля, че ще ни ощави кожите. Само няколко години практика и ще видите как лорд Гарет Брин ще ни посрещне с разтворени обятия и ще ни настани в най-добрите си стаи. Ще ни отрупа с коприни и ще ни даде собствената си карета, за да се возим докъдето си поискаме.
Мин усети, че доманката е потънала в сладки мечти. Понякога й се струваше, че другите две жени живеят в света на сънищата. Но й хрумна и нещо друго. Нещо, което вече започваше да я дразни.
— А, Мара, я ми кажи нещо. Забелязах, че някои хора се подсмихват, когато ме наричаш по име. Серенла. Брин също го направи и спомена нещо за предчувствията на майка ми. Защо?
— На Древния език — отвърна Сюан — думата означава „опърничава щерка“. В теб наистина има опърничава жилка, забелязах го още когато те срещнах за първи път. Една миля дебела и два пъти по-дълга. — Сюан да й каже това! Сюан, най-упоритата жена на този свят! Широка усмивка беше цъфнала на лицето й. — Но разбира се, напоследък, изглежда, започваш да се очовечаваш. В следващото село можеш да използваш името Чалинда. Това означава „сладко момиче“. Или например…
Колата изведнъж се килна доста по-рязко от обичайното, след което набра скорост, като че ли конят бе препуснал в галоп. Изненадани, трите жени изпопадаха накуп на пода. А после Сюан успя да се надигне и отметна чергилото, скриващо седалката на коларя. Джони го нямаше. Сюан се хвърли на дървената седалка, сграбчи поводите и рязко спря коня. Мин отметна чергилото отзад и се заоглежда.
Тук пътят минаваше през гора от дъбове и бряст, бор и клен. Прахолякът от краткотрайното им лудешко препускане все още се слягаше, отчасти и върху Джони, проснал се край черния път на шестдесетина крачки зад тях.
Без да мисли, Мин скочи, затича се и коленичи до него. Той дишаше, но беше затворил очи и кървавият оток на главата му се издуваше на голяма цицина.
Леане я дръпна настрани и опипа с пръсти главата на Джони.
— Ще оживее — рече тя бодро. — Като че ли няма нищо счупено, но ще го боли глава няколко дни, след като се свести. — Гласът й помръкна. — Във всеки случай нищо не мога да направя за него сега. Да ме изгори дано, бях се заклела да не мрънкам повече за това.
— Въпросът… — Мин преглътна. — Въпросът е дали да го натоварим в колата и да го откараме до имението, или да… бягаме? — „Светлина, с нищо не съм по-добра от Сюан!“
— Можем просто да го закараме до следващата ферма — отвърна умислено Леане.
Сюан се приближи до тях, повела предпазливо коня в колата, сякаш се боеше да не би кроткото животно да я ухапе. Погледна мъжа на земята и се намръщи.
— Това не е от падането му от колата. Не виждам корен или камък, в който да се е ударил.
В този момент от гората изскочи мъж, яхнал висок черен жребец. Водеше три кобили, едната рунтава и с две педи по-ниска от другите.