Пясъчните крале
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-097-2
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пясъчните крале». Краткое содержание книги:
Бранд въздъхна.
— Виж, Роби. Това не е преследване. — Ръцете му се движеха над таблото, въвеждаха нови команди за повечето скенери. — Ние не сме ловци на глави, ако не си забравила. Отиваме до звездите и ще се върнем обратно. Никакви отклонения.
Роби го изгледа обидено.
— Бранд, аз продадох моя „Еднорог“, за да инвестирам в твоя план. Една-две премии ще ни дойдат добре, в случай че твоят малък трик не успее. И без това отиваме в Чанглинската джунгла, не виждам защо да не вземем няколко тъмни с нас, ако успеем да ги заловим. Този рояк почти ни обгърна. Със сигурност наблизо ще има един-двама тъмни. Какво ще изгубим?
— Не — повтори Бранд, докато изтриваше програмата, която тя бе въвела в компютъра. — Твърде близо сме, за да рискуваме. — Провери данните от пулта и нанесе нови корекции в програмата, за да компенсира завоя, който тя бе задала. Наскоро преименуваната „Колесница“ бе напуснала едва преди две седмици орбиталния док на Тритон, където я преустроиха. След още няколко часа по курса, право към мрака отвъд Чанглинската джунгла, корабът щеше да се завърти около далечното слънце — истински, създаден от човека Троянски кон за Плутон.
— Не разбирам защо се инатиш — каза Роби. — Какво лошо има в това да спечелим малко пари?
Бранд не извърна глава.
— Нищо. Но моят план ще успее. И тогава ще имаме всички пари, от които се нуждаем. Двамата с теб. Защо просто не се прибереш в каютата и не се отдадеш на мечти за това колко богата ще бъдеш?
Тя изсумтя недоволно, завъртя се с креслото, разкопча се и се оттласна ядосано с крака. Сигурно щеше да затръшне плъзгащата се врата, ако имаше такава възможност.
Останал сам, Бранд довърши препрограмирането. С Роби се караха още откакто бяха напуснали Тритон — за възнагражденията, за ангела, за него. Всичко това нямаше значение. Нищо нямаше значение, съвсем нищо, освен неговата идея, Джунглата отпред и звездите.
Още няколко часа, това е всичко. Ще намерят бърз приятел в близост до Джунглата. И по някакъв начин, Бранд бе сигурен, ще намерят и Мелиса.
Вдигна несъзнателно ръка към медальона. Бавно, много бавно погали хладния черен кристал.
А някога мечтаеха заедно за звездите.
Една доста разпространена мечта. Земята беше пренаселена, цивилизацията тъпчеше на място, времето и технологиите я бяха хомогенизирали. Ако имаше някаква оцеляла романтика, тя бе в космоса. Хиляди обитаваха куполите на Луната. На Марс вървяха с пълна сила мощни тераформиращи процеси и всеки ден в Лоуълтаун, Бредбъри и Бъроуз Сити прииждаха емигранти. На Меркурий имаше лаборатория, малки колонии се бяха закрепили на Ганимед и Титан. А отвъд, при Колелото на Комаров, вече се строеше трети звездолет. Първият бе отлетял преди двайсет години, с екипаж, който знаеше, че ще умре на борда и че децата им ще могат да стъпят на други светове.
Да, това бе всеобща мечта.
Но те бяха най-нетипичните мечтатели.
И извадиха късмет. Бяха се родили в подходящото време. Бяха още деца по времето, когато Хадеската експедиция, отправила се към Плутон, се натъкна на светулките. А след това върху експедицията се нахвърлиха тъмните.
Дванайсет души загинаха тогава, но Бранд изпитваше само детинско вълнение, приятен трепет.
Три години по-късно двамата с Мелиса следяха развълнувано новините, когато Втората хадеска експедиция, тази, която извади късмет и първата, оборудвана с примитивни енергийни щитове, направи изумително откритие. И един член на екипажа, Чет Адамс, стана безсмъртен.
Той си спомняше добре онази нощ. Изкачваха се ръка за ръка по извитата стълба на един от най-високите небостъргачи в града. Светлините, ослепителните, несекващи светлини, бяха предимно под тях. И те виждаха звездите, поне част от безбройните звезди. Бранд, едно негово по-младо издание с гладко лице и дълга къдрава коса, прегърна Мелиса и посочи.
Нагоре, в небето.
— Знаеш ли какво означава това? — попита я. Новината току-що бе пристигнала от Хадес IV, светът изобилстваше от мечтатели. — Вече можем да достигнем звездите. Всичките. Няма да се налага да умираме на някой звездолет или да се заселим на Марс. Вече не сме в капана на Земята.
Мелиса — косата й бе златисточервена — се засмя и го целуна.
— Да не мислиш, че ще открият как се прави? Как тъмните летят по-бързо от светлината?
Бранд само я притисна и я целуна отново.
— Кой го е грижа? Вярно, ПБС корабите ще са наистина чудесна придобивка. Но ние можем да имаме много повече сега, дявол го взел! Можем да сме като него, като Адамс, и тогава всички звезди ще са наши.
Мелиса кимна.
— Защо трябва да летиш със самолет? Ако можеш да си птица?