Пясъчните крале
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-097-2
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пясъчните крале». Краткое содержание книги:
Той не бе създаден за това. Беше твърде горещо и сухо, освен това не беше във форма. Но всеки път, когато забавяше ход, споменът за изгладнелия търбух и малките кретащи из къщата гадинки го пришпорваше. Надяваше се, че Уо и Шейд ще знаят как да се справят с тях.
Имаше свои планове за Уо й Шейд. За всичко бяха виновни те, реши Крес, и затова трябваше да страдат. Лисандра беше мъртва, но Крес познаваше и други от нейния бранш. Твърдо бе решен да си отмъсти. Обеща си го поне стотина пъти, докато накуцваше облян в пот все по на изток.
Поне се надяваше, че това е изток. Не го биваше кой знае колко в ориентирането, освен това не знаеше накъде е побягнал в началото, когато все още бе завладян от паника, но после бе направил опит да се ориентира, както то посъветва Уо.
След като тича два часа, а от спасителите нямаше и следа, Крес започна да се изпълва с убеждението, че е сбъркал посоката. А когато изминаха още два, го завладя страх. Ами ако Уо и Шейд не успееха да го открият? Щеше да пукне тук. Не беше хапвал от два дена, измъчваше го слабост и страх, гърлото му бе пресъхнало. Едва ли щеше да издържи още дълго. Слънцето се снижаваше над хоризонта, а в тъмнината щеше да се изгуби окончателно. Какво ли се бе объркало? Дали пясъчните крале не бяха изяли Уо и Шейд? Страхът се надигна отново, завладя го напълно, придружен от глад и жажда. Но Крес продължи да върви. Често се препъваше, на няколко пъти едва не падна. Беше си одрал ръката на камък и от раната капеше кръв. Той я изсмука. Опасяваше се, че ще се инфектира.
Слънцето беше на хоризонта зад него. Земята започна да изстива и Крес бе благодарен за това. Реши да върви до последни лъчи и след това да се разположи някъде за нощта. Със сигурност бе достатъчно далече от пясъчните крале, а Уо и Шейд щяха да го открият на сутринта.
Когато изкачи следващия хълм, видя в далечината силуета на къща.
Не беше импозантна като неговата, но изглеждаше достатъчно голяма. Най-важното бе, че е убежище. Крес извика и се втурна натам. Храна и вода, почти усещаше освежаващия им вкус. Стомахът му се свиваше в болезнени спазми. Спусна се надолу по склона, размахваше ръце, за да привлече вниманието на обитателите. Светлината почти бе изчезнала, но все пак можеше да различи няколко деца, играеха си в здрача.
— Ей! — извика им. — Помощ, помощ!
Те се затичаха към него.
Крес внезапно спря.
— Не — промълви тихо. — О, не. Не. — Отстъпи назад, подхлъзна се в пясъка, падна, изправи се и се затича отново. Но те го настигнаха без усилие. Дребни, призрачни същества с изпъкнали очи и прашна оранжева кожа. Опита да се съпротивлява, но беше безполезно. Макар да бяха малки на ръст, всяко имаше по четири ръчички, а Крес само две.
Понесоха го към къщата. Оказа се тъжна, занемарена постройка, полузаровена в пясъците, но вратата й бе голяма, черна — и дишаше. Това беше ужасно, но не то накара Саймън Крес да започне да пищи. Пищеше заради другите, заради малките оранжеви дечица, които бяха изпълзели от замъка и го гледаха с безстрастни изражения, докато го носеха покрай тях.
Всичките имаха неговото лице.
Бързите приятели
Бранд се събуди разтреперан в мрака и извика. Ангелът се спусна към него.
Поклащаше се във въздуха пред него, усмихната, с криле от меко мрежесто злато. Лицето й бе самата невинност, лице на красиво момиченце, с меки черти, вътрешно сияние, огромни кехлибарени очи и бакърени коси, които се виеха грациозно в безтегловността. Но тялото й бе съвсем женствено, гладко, стройно и идеално оформено, истинска малка жена-играчка, изработена в съответните размери.
— Бранд — рече тя, докато витаеше над хамака. — Ще ми покажеш ли бързите приятели днес?
Той й се усмихна и мечтите го напуснаха.
— Да, ангел мой — рече. — Да, днес, сигурен съм в това. А сега ела при мен.
Но тя се отдръпна, когато посегна към нея, свенливо и закачливо. Руменината й бе прокрадваща се вълна от златисто, косата й танцуваше в копринени вихри.
— О, Бранд — рече тя. И после, когато той посегна да разкопчае хамака и изруга, тя се изкиска и се намуси. — Не можеш да ме имаш — продължи с детското си гласче. — Твърде съм малка.
Бранд се засмя, улови се за най-близката дръжка, за да се измъкне от хамака, след това се завъртя около него, с лице към ангела. Справяше се доста добре с безтегловността след близо десет години практика. Но ангелът имаше криле.
Те се разпериха и изпърхаха и тя се стрелна настрани, само колкото да е извън обсега му. Той се завъртя във въздуха, удари стената с крака и в същия миг се отблъсна от нея. Ангелът се изкиска и го обърса лекичко с крилете си, докато прелиташе край нея. Бранд се блъсна с глух удар в тавана и изстена.