Сребърен куршум [bg]

Когато Винсънт го приел за клиент, сърфистът платил авансово пет хиляди долара. Винсънт взел и дванайсетте му произведени по поръчка сърфа и ги продал чрез своя ликвидатор на колекционери. Хенсън бе включен в месечен погасителен план, но така и не бе внесъл нито веднъж хилядата долара, защото постъпил в рехабилитационен център още на другия ден, след като майка му го освободила от затвора под гаранция.

В делото пишеше, че Хенсън успешно завършил рехабилитацията и сега работел почасово в детски сърфинг лагер на плажа в Санта Моника. Едва печелел достатъчно, за да живее, камо ли да плаща по хиляда долара месечно на Винсънт. Майка му, която живеела в Мелбърн, щата Флорида, също останала без средства, след като му платила гаранцията и цената за престоя му в центъра.

Делото изобилстваше със заявления за отлагане и други процедурни хватки, използвани от Винсънт като тактика за протакане, та клиентът да му плати още пари. Това си е обичайна практика. Вземи си парите предварително, особено ако делото най-вероятно е заплетено. Прокурорът имаше Хенсън на запис как продава крадената стока. Това означаваше, че делото е нещо повече от заплетено. Беше си направо загубена кауза.

В папката видях и телефонен номер. Всеки адвокат втълпява на онези свои клиенти, които са на свобода, необходимостта от начин за бърза връзка. Клиентите, срещу които са повдигнати наказателни обвинения и има вероятност да влязат в затвора, често водят неуреден живот. Местят се от едно място на друго, а понякога са изобщо бездомни. Но адвокатът трябва да може да се свърже с тях моментално. Номерът в делото се посочваше като мобилния телефон на Хенсън и ако продължаваше да е валиден, можех да му се обадя още сега. Въпросът беше дали искам.

Погледнах към съдийската банка. Съдията изслушваше някакви аргументи за искане за освобождаване под гаранция. Трима адвокати чакаха реда си с други искания и нямаше нито следа от прокурора, назначен за делото на Едгар Рийс. Изправих се и прошепнах на шерифа:

— Излизам в коридора да се обадя по телефона. До вратата съм.

— Щом ви дойде редът, ще ви повикам — каза той. — Само гледайте да си изключите телефона, преди да влезете в залата. Съдията не обича мобилните телефони.

Нямаше нужда да ми го казва. От личен опит знаех, че съдия Шампейн не обича мобилни телефони в залата си. Бях научил този урок, когато веднъж се явявах пред нея и телефонът ми засвири увертюрата на „Вилхелм Тел“ — сигнал, избран от дъщеря ми, не от мен. Шампейн ме шамароса със сто долара глоба и оттогава започна да ме нарича Самотния ездач. Нямах нищо против последното. Понякога наистина се чувствах като Самотния ездач. Само че не яздех бял кон, а се возех в черна лимузина линкълн „Таун Кар“.